Сълзите й капеха бързо, но не бяха като онези, които бе ронила преди малко, и видях, че надеждата ми просветва в тях.
— Агнеса! Моя ръководна звезда и подкрепа! Ако бе мислила повече за себе си и по-малко за мен, когато растяхме заедно, струва ми се, че момчешкото ми въображение никога нямаше да се отдели от теб. Но ти беше толкова по-добра от мен, така охотно се вслушваше в разказите за юношеските ми увлечения и разочарования, че да ти се доверявам и да разчитам за всичко на теб, ми стана втора природа. И заради това любовта, която винаги съм изпитвал към теб, беше за известно време заглушена!
Тя все още плачеше, но не от мъка, а от щастие! Бях я прегърнал така, както никога досега и както никога не мислех, че ще я прегърна!
— Когато обичах Дора — нежно — ти най-добре знаеш това, Агнеса… — започнах аз.
— Да! — с жар възкликна тя. — И се радвах, че беше така!
— Когато я обичах — дори и тогава любовта ми би била непълна без твоето съчувствие. То правеше любовта ми по-съвършена. И когато я загубих, Агнеса, какво бих бил без теб!
По-здраво я държах в ръцете си, по-близко до, сърцето си. Треперещата й ръка беше на рамото ми, а прекрасните й очи светеха към моите през сълзите й!
— Когато заминах в чужбина, Агнеса, аз те обичах. Стоях там и те обичах. Върнах се и пак те обичам!
И сега се помъчих да й разкрия борбата, която бях преживял, и решението, до което бях стигнал. Опитах се да й разкрия напълно душата си, как се надявах, че съм опознал по-добре себе си и нея; как се примирих с това, което това познаване ми налагаше, и как бях дошъл дори днес да й докажа, че я обичам само като сестра и приятелка. Ако ме обичаш така, казах й аз, че да ме вземеш за съпруг — това ще бъде не поради някаква моя заслуга, а само за това, че вярно те обичам и че страданието, в което узря моята любов, я направи такава, каквато е. Виждам как през твоите очи духът на моята дете-съпруга ме поглежда и казва, че така трябва да бъде. Чрез теб споменът за малкото Цветче, така рано повехнало, ми става още по-скъп!
— Сега съм тъй блажена, Тротууд, сърцето ми е така преизпълнено с щастие, но има едно нещо, което трябва да ти кажа.
— Какво, любима?
Тя сложи нежните си ръце върху раменете ми и ме погледна кротко в лицето.
— Досещаш ли се какво?
— Боя се дори да го изрека. Кажи ми го, скъпа моя.
— Обичала съм те през целия си живот!
Ах, колко щастливи бяхме и двамата! Ронехме сълзи не поради изпитанията (и колко по-големи бяха нейните), които ни бяха довели до това щастие, а от радост, че вече нищо няма да ни разделя!
Разхождахме се по полето тази зимна вечер и блаженият покой, който ни бе изпълнил, сякаш се носеше и в мразовития въздух. Ранните звезди се появиха, докато все още се помайвахме навън, и като ги гледахме, благодаряхме на бога, че ни е довел до този покой.
Вечерта, когато луната грееше, и двамата застанахме в нишата на същия старомоден прозорец, Агнеса вдигна към нея кротките си очи, а моят поглед проследи нейния. И тогава пред въображението ми се простря дълъг път; видях да се тътри едно изморено, парцаливо момче, изоставено и занемарено, което обаче беше стигнало толкова далеч, че сега можеше да нарече свое сърцето, което туптеше до неговото.
Беше почти време за вечеря, когато на следния ден се появихме пред леля. Пеготи ни каза, че била горе, в кабинета ми — за нея беше гордост да го поддържа в порядък за мен. Намерихме я там, седнала с очилата си пред огъня.
— Боже мой! — възкликна тя, взирайки се в полумрака. — Кого водиш със себе си?
— Агнеса — казах аз.
Тъй като бяхме решили отначало да не казваме нищо, леля беше доста обезпокоена. Когато произнесох Агнесиното име, тя ми хвърли изпълнен с надежда поглед, но като видя, че изглеждам както обикновено, свали си отчаяно очилата и потърка с тях носа си.
Въпреки това тя поздрави сърдечно Агнеса и скоро слязохме в осветената гостна да вечеряме. Леля сложи очилата си два-три пъти, за да ме погледне отново, обаче веднага ги сваляше разочарована и потъркваше с тях носа си за най-голямо безпокойство на мистър Дик, който знаеше, че това е лош признак.
— Между другото, лельо — казах след вечеря — говорих с Агнеса за онова, което тя ти беше казала.
— Направил си грешка, Трот — отвърна тя, като поруменя. — Значи наруши обещанието си.
— Надявам се, че не си ядосана, лельо. Уверен съм, че няма да ми се сърдиш, когато научиш, че Агнеса не е нещастна в любовта си.
— Глупости и безсмислици! — каза леля.
Тъй като виждах, че е ядосана, реших накрая да пресека яда и. Взех подръка Агнеса и двамата се наклонихме към нея над облегалката на стола й. Като плесна с ръце и хвърли поглед през очилата си, леля изведнъж изпадна в истерия — за първи и последен път, откакто я познавам.