Пеготи й се притече на помощ. В момента, когато дойде на себе си, леля се нахвърли срещу Пеготи и като я нарече глупаво старо същество, я запрегръща с всички сили. Сетне прегърна и мистър Дик (който остана много поласкан, но и много учуден) и след това им каза защо прави това. Всички бяхме много щастливи.
Не можах да открия дали по време на краткия ми разговор леля нарочно ме бе заблудила, или наистина погрешно бе съдила за душевното ми състояние. Достатъчно е, каза ми тя, че ми бе съобщила, че Агнеса ще се омъжва. А пък аз сега съм знаел по-добре от всеки друг колко вярно е това.
Венчахме се след две седмици. Тредълс, Софи, старият доктор и мисис Стронг бяха единствените гости на скромната ни сватба. Оставихме ги преизпълнени от радост и си тръгнахме с един екипаж. Държах до сърцето си източника на всяко свое вдъхновение, центъра на живота си, скъпата си съпруга. Любовта ми към нея беше яка като скала.
— Скъпи съпруже! — каза Агнеса. — Сега, когато мога да те нарека така, има само още едно нещо, което трябва да ти кажа.
— Нека да го чуя, любов моя.
— Това се случи през нощта на Дорината смърт. Тя те изпрати да ме повикаш, нали?
— Да.
— И ми каза, че ми оставя нещо. Можеш ли да се сетиш какво бе то?
Струваше ми се, че се досещам. Притиснах по-здраво до себе си съпругата, която тъй дълго ме бе обичала.
— Дора ми каза, че има една последна молба към мен, че ми оставя едно последно задължение.
— А то е…
— Че само аз мога да заема опустялото място.
И Агнеса сложи глава на гърдите ми и заплака. Заплаках и аз с нея, въпреки че бяхме толкова щастливи.
LXIII ГЛАВА
ГОСТ
Почти съм довършил това, което възнамерявах да разкажа. Има обаче една случка, ясно врязана в паметта ми, която често си припомням с радост и без която една нишка от паяжината, която съм изплел, ще остане недовършена.
Бях постигнал слава и богатство, семейното ми щастие беше съвършено, бях женен от десет години. Една пролетна вечер Агнеса и аз седяхме пред огъня в къщата ни в Лондон и три от децата ни си играеха в стаята, когато ни известиха, че някакъв странник искал да ме види.
Попитали го дали идва по работа, но той отговорил отрицателно. Бил дошъл само за удоволствието да ме види и пристигал от далечен път. Слугата ми каза, че бил стар човек и имал вид на фермер.
Това прозвуча тайнствено за децата, още повече, че напомняше една любима приказка, разказвана от Агнеса, за една стара зла вещица с наметка, която мразела всички хора. Така че съобщението породи всеобщо възбуждение. Едно от момчетата скри глава в майчиния си скут, за да се предпази от бедата, а малката Агнеса (най-голямото ни дете) остави куклата си на един стол, да я представя, и завря златокъдрата си главичка между завесите на прозореца, да види какво ще последва.
— Въведете го — казах аз.
Появи се един бодър посивял старец и се поспря в тъмния свод на вратата. Малката Агнеса, привлечена от вида му, бе изтичала да го доведе и още не бях видял лицето му, когато жена ми се сепна и извика развълнувано и радостно, че това е мистър Пеготи. Беше вече стар, но як, бодър и силен. Когато премина първото ни вълнение и той седна край огъня с децата на коленете си и с огряно от пламъците лице, той ми изглеждаше най-свежият, най-жизненият и най-хубавият стар човек, който някога бях виждал.
— Мастър Дейви — каза той. И предишното име, изречено с предишния тон, прозвуча тъй естествено в ушите ми! — Мастър Дейви, щастлив час е за мен да ви видя още веднъж заедно с вярната ви съпруга.
— Наистина, щастлив час е, стари приятелю! — извиках аз.
— А и тези хубави дечица — каза мистър Пеготи. — Каква радост е да види човек тези цветенца! Знаете ли, мастър Дейви, вие бяхте висок колкото най-мъничкото, когато ви видях за пръв път! Когато и Емилия не беше по-висока, а клетият ни момък беше само юноша!
— Оттогава времето ме е променило повече, отколкото вас — казах аз. — Но нека тези мили палавници отидат да си легнат и тъй като тази къща е единствената в Англия, където трябва да отседнете, кажете ми къде да изпратя за багажа ви (чудно, дали още носите със себе си старата черна чанта, която бе извървяла толкова път!) и тогава пред чаша ярмутски грог ще си разправим какво е станало през тези десет години!
— Сам ли сте? — попита Агнеса.
— Да, госпожо — отвърна той, като й целуна ръка, — съвсем сам Сложихме го да седне помежду ни, като просто не знаехме как по-добре да го приветствуваме за добре дошъл. Когато се заслушах в тъй познатия му глас, едва ли не си представих, че той все още скита, да търси любимата си племенница.