А сега виждам външната страна на къщата ни, с решетъчните прозорци на спалнята ни, отворени, за да влиза вътре сладостно ухаещият въздух, както и раздърпаните стари гарванови гнезда, все още люлеещи се по брястовете в дъното на предната градина. Сега съм в задната градина — отвъд двора с празната къщичка за гълъби и празната кучешка колибка, — същинско свърталище на пеперуди, както си го спомням, с високата ограда, портата и големия катанец. Плодовете там са по-зрели и по-сочни от плодовете в която и да било друга градина. Майка ми бере от тях в една кошница, докато аз стоя отстрани, втурвам се страхливо да си откъсна от френското грозде и се мъча да давам вид, че не съм се помръднал. Задухва силен вятър и лятото си отива сякаш в миг. В зимния полумрак играем и танцуваме в гостната. Когато майка ми си почива задъхана в голямото кресло, аз я наблюдавам как завива светлите си къдри около пръстите си, изправя кръста си и никой по-добре от мен не знае как тя обича да изглежда така добре и как се гордее, че е тъй хубава.
Това е едно от най-ранните ми възпоменания. То, както и усещането, че и двамата малко се страхуваме от Пеготи и се подчиняваме за повечето неща на нейната воля, бяха измежду първите впечатления — ако могат така да се нарекат, — които някога съм извлякъл от видяното наоколо ми.
Една вечер Пеготи и аз седяхме сами край огъня в гостната. Аз й четях нещо за крокодилите. Трябва да не съм чел достатъчно ясно или пък навярно тя, клетата, не бе много внимавала, защото си спомням, че след четенето ми у нея остана мъглявото впечатление, че крокодилите са някакъв вид растение. Бях изморен от четенето и умирах за сън. Но тъй като ми бе позволено, като някакво голямо благоволение, да седя буден, докато майка ми се върнеше от посещението си у едни съседи, по-скоро бих умрял на поста си (разбира се), отколкото да си легна. Бях стигнал до този стадий на сънливост, при който ми се струваше, че Пеготи се надува и става страшно едра. Държах клепачите си отворени с двата палеца и усърдно я наблюдавах, докато тя седеше и работеше нещо. Гледах малкото парче восъчна свещ, която тя пазеше за конеца си — колко старо ми изглеждаше то, така набръчкано цялото! — гледах малката къщичка със сламен покрив, в която живееше шивашкият метър, работната й кутия с хлъзгащ се капак, върху който беше нарисувана (с розов купол) катедралата „Сейнт Пол“, гледах я самата нея и си мислех, че е прекрасна. Така много ми се спеше, че ако само за миг престанех да гледам някъде, знаех, че с мен ще бъде свършено.
— Пеготи — казах внезапно, — била ли си някога омъжвана?
— Боже мой, мистър Дейви — отвърна Пеготи, — как ви хрумна тая мисъл?
Тя отговори така стреснато, че съвсем се разбудих. Сетне спря да работи и ме погледна, като държеше иглата си изтеглена до цялата дължина на конеца.
— Но била ли си някога омъжвана, Пеготи? — повторих аз. — Ти си такава хубава жена, нали?
Смятах красотата й за различна от тази на майка си, считах я за прекрасен пример на хубавица от друга категория. В по-хубавата гостна имаше червено кадифено столче за крака, върху което майка ми бе нарисувала букет цветя. Платът на това столче и Пеготината кожа ми се струваха, че са от една и съща материя. Столчето беше гладко, а Пеготи беше грапава, но това нямаше никакво значение.
— Дейви, аз хубава? — каза Пеготи. — Боже мой, разбира се, че не, миличък! Но какво ви е накарало да мислите за омъжване?