— Не зная! Човек не може да се омъжи за няколко души едновременно, нали, Пеготи?
— Разбира се, че не — отвърна Пеготи решително.
— Но ако се омъжиш за някого и той умре, тогава можеш да се омъжиш за другиго, нали, Пеготи?
— Би могъл, ако искаш каза Пеготи. — Това е въпрос на мнение.
— Но какво е твоето мнение, Пеготи? — казах аз.
Запитах я и я загледах любопитно, тъй като и тя ме гледаше странно.
— Мнението ми е — каза Пеготи, като отвърна очи от мене след известно колебание и се залови отново за работата си, — че никога не съм била омъжена и че не очаквам никога да се омъжа, мистър Дейви. Това е всичко, което знам по този въпрос.
— Не си сърдита, Пеготи, нали? — казах аз след кратко мълчание.
Всъщност си мислех, че действително ми е сърдита, тъй като ми беше отговорила така рязко, но съм имал грешка: тя си сложи настрана работата (която беше някакъв неин чорап) и като разтвори широко ръце, обгърна с тях къдравата ми глава и я стисна силно. Знаех, че ме е стиснала силно, тъй като беше доста пълна и когато направеше някое по-буйно движение, няколко от копчетата на гърба на дрехата й винаги изхвърчаха. А си спомням, че докато ме прегръщаше, две от тях се изтърколиха на другия край на гостната.
— А сега нека да чуя още нещо за крокиндилите — каза Пеготи, която не беше схванала добре името им, — тъй като не чух достатъчно.
Не можах да разбера добре защо Пеготи бе придобила такъв чудноват изглед и защо с такава готовност се връщаше към крокодилите. Както и да е, аз отново се разбудих и ние се върнахме към тези чудовища, оставяхме яйцата им в пясъка, за да ги измъти слънцето, бягахме от тях, дразнехме ги с непрестанното си въртене, което те не можеха да сторят поради тромавите си тела, влизахме във водата след тях подобно на туземци и пъхахме остри парчета дърво в гърлото им; с една дума, вършехме всичко, което трябва да се върши с крокодили. Най-малкото, аз го вършех; но за Пеготи се съмнявам, тъй като, умислена, тя през всичкото време забождаше иглата в различни части на лицето и ръцете си.
Бяхме изчерпали крокодилите и се бяхме заловили с алигаторите, когато чухме градинския звънец. Отидохме на вратата; там беше майка ми, необикновено хубава, както ми се стори, и с нея беше господинът с хубавата черна коса и бакенбарди, който ни беше придружил от черква миналата неделя.
Докато майка ми се навеждаше на прага, за да ме вземе на ръце и да ме целуне, господинът каза, че аз съм по-щастлив и от цар — или нещо подобно.
— Какво значи това? — запитах го през рамото й.
Той ме погали по главата; но някак си не ми се понрави, нито пък дълбокият му глас, и ревнувах, задето, като докосваше мен, ръката му докосваше и майка ми. Доколкото можах, аз я дръпнах настрана.
— О, Дейви! — укори ме майка ми.
— Милото момче! — каза господинът. — Предаността му не ме учудва!
Никога по-рано не бях виждал такъв хубав цвят на лицето на майка ми. Тя ме смъмри кротко за грубостта ми и като ме държеше прилепен до шала си, обърна се да благодари на господина, че се е потрудил да я придружи до дома. Докато говореше, му протегна ръка и когато неговата я докосна, стори ми се, че тя ме погледна.
— Нека да си кажем лека нощ, милото ми момче — каза господинът, когато се бе навел (видях го!) над малката ръкавица на майка ми.
— Лека нощ! — казах аз.
— Хайде! Нека да станем приятели! — каза господинът, смеейки се. — Дай ръка!
Дясната ми ръка беше в майчината ми лява, затова му подадох другата.
— Ха, не тази ръка, Дейви! — каза със смях господинът.
Майка ми издърпа напред дясната ми ръка, но аз бях решил да не му я подавам и наистина не му я подадох. Подадох му другата, той я разтърси сърдечно, каза, че съм юнак, и си тръгна.
И в този миг го виждам как се обърна към нас, когато беше в градината, и ни хвърли последен поглед със зловещите си очи, преди вратата да се затвори.
Пеготи, която не бе промълвила нито дума, нито пък бе мръднала пръст, заключи веднага вратата и всички влязохме в гостната. Майка ми, противно на обичая си, вместо да дойде до креслото край огъня, остана на другия край на стаята, като седна и запя.
— Надявам се, че сте прекарали добре вечерта, госпожо — каза Пеготи, застанала вдървено като бъчва в средата на стаята, със свещ в ръка.
— Благодаря ти, Пеготи, прекарах много приятно — отвърна с весел глас майка ми.
Пеготи продължаваше да стои неподвижно в средата на стаята, майка ми подхвана песента си, а аз заспах, макар и не тъй дълбоко, та да не чувам гласовете им, обаче без да разбирам думите им. Когато се полуразбудих от тази неудобна дрямка, видях майка си и Пеготи, облени в сълзи, да приказват едновременно.