Баба се ухилва.
– Мила моя, предпочитам да съм мъртва, отколкото нормална.
Всички се споглеждат развеселено, но усмивките им увяхват, когато баща ми влиза в коридора. Проследявам с поглед как се приближава предпазливо към закъснелите.
– Дядо! – разбива тишината Трикси. Все още не е наследила семейните вражди и се втурва да го прегърне.
– Здравей, дребосъчке! – отвръща той. – Боже мой, колко си пораснала!
Отдавна не я е виждал. Нито нас.
„Дребосъчка“ беше галеното име на баща ми за мен, когато бях малка. Най-голямата ми сестра Роуз беше неговата „умница“, а Лили – неговата „принцеса“. Изпитвам чувството, че някак съм била заменена, сякаш е прехвърлил любовта, която някога изпитваше към мен, върху племенницата ми, но знам, че е абсурдно да ревнувам от дете.
Татко сякаш не може да погледне към бившата си съпруга, но аз я хващам как гледа към скъпата вратовръзка на врата му така, сякаш вижда примка, която на драго сърце би стегнала. През първите години след развода им отношенията им бяха приятелски, но после нещо разкъса остатъците от връзката им. Не са били заедно от сватбата на Роуз насам, а дори тогава седяха в двата противоположни края на масата, без да си говорят. Майка ми се опитваше да затаи негодуванието си, но с годините то нарасна и колкото и да се опитва да го скрие, една част винаги си личи. Животът изостри езика ѝ и тя вече не се бои да го използва.
– Блудният баща и син се завръща. Добре изглеждаш, Франк. Много мило, че си се откъснал от оркестъра заради рождения ден на майка си.
Драмата започва. Винаги губим, когато се опитаме да си играем на щастливо семейство.
Взирам се в пътеката за последен път, преди морето да я погълне изцяло и да ни отреже от външния свят. Актьорският състав – семейството ми – е пристигнал и когато приливът се вдигне докрай, ще минат осем часа, преди някой да може да си тръгне.
Четири
30 октомври 2004 г. – 18:00 ч.
Баба ни събира всички в дневната – въпреки протестите от няколко страни – и голямата стая сякаш изведнъж се смалява. Без да кажем нито дума, сядаме на местата, които заемахме, когато бях дете. Предполагам, че да знаеш мястото си в семейството е нещо като мускулна памет – не можеш просто да го забравиш. Сега е толкова тихо, че мога да чуя тиктакането на часовниците в коридора. На всичките осемдесет. И вече имам чувството, че ни очаква много дълга нощ.
– Знам, че всички искате да разопаковате багажа си и да се освежите, а после имаме да си говорим толкова много – казва баба с иронична усмивка, – но намерих няколко семейни филма, които исках да ви покажа този уикенд. Помислих си, че това може да разчупи леда. Или може би просто да го поразтопи? Роуз, ще сложиш ли касетата? Знаеш, че съм скарана с технологиите.
Роуз взема от баба една очукана касета VHS. Мисля, че двете си намигват, но може и да си въобразявам. Виждам, че на лавицата зад тях има цял ред стари видеа, които съм сигурна, че никога не съм виждала. Някога там беше пълно с книги, както на всички други рафтове в тази стая. На всяка от касетите е залепен бял етикет с дати, написани с почерк със завъртулки: от 1975 до 1988.
Когато телевизорът – за който подозирам, че е по-стар от мен – се включва, цялата стая вперва поглед в майка ми, защото на екрана виждаме нейното лице и носи сватбена рокля. Записът сигурно е на повече от тридесет години. Картината е малко размазана и няма звук, но майка ми е ослепително красива. Наблюдавам, хипнотизирана като всички останали, как дядо ми, когото не познавам, я повежда през църква, която никога не съм виждала, за да застане до баща ми. Баща ми носи разкроен костюм и има прическа в стила на седемдесетте. Изглежда безкрайно млад и щастлив. Тя също.
– Снимано е със стария ми супер осем – казва татко с усмивка, която е толкова непозната, че изглежда като друг човек. – Помня, че го прехвърлих на VHS и си помислих, че това ще си остане последният напредък в областта на домашното видео. Но май нищо не е вечно – добавя той, навежда се напред на стола си и гласът му прозвучава леко насмешливо. Поглежда към майка ми, но тя е прекалено заета да се гледа на екрана и не забелязва.
Родителите ми, Франк и Нанси, са се запознали в университета. Тя била първи курс, а той – последен. Приятелите им ги кръстили „семейство Синатра“ и както прочутите си съименници, те били обречени още в самото начало. Франк и Нанси участвали в аматьорското общество на театралите. Баща ми уреждал музиката, а майка ми подредила останалата част от живота им, като забременяла на деветнадесет години. Човек никога не би се досетил, но и Роуз е в този домашен филм, дегизирана като мъничка издатина и скрита от умно скроена булчинска рокля. Нанси така и не завършила. Оженили се веднага щом разбрали, че е бременна – защото очевидно така са постъпвали хората тогава – и се преместили при баба тук, в „Морско стъкло“, докато татко не спестил достатъчно пари за техен дом. Според мен родителите ми мислеха, че известно време са били щастливи. Тя открадна радостта му, а той открадна тъгата ѝ и в известен смисъл двамата балансираха емоционалния си багаж години наред. Лондон ги завлякъл далеч от морето, музиката го завлякла далеч от нея и когато аз съм се появила на сцената, те вече се били превърнали в непознати, които по една случайност били женени.