Чувах, че сестрите ми плачат. И двете. Представих си как сядам и всички се прегръщаме силно. Знаех, че никога повече няма да се държат лошо с мен, не и след това. Помислих си, че може би ще станем най-добри приятелки и някоя вечер дори може да се посмеем при спомена за нощта, в която Конър случайно ме блъсна с колата на баща си.
Но се случи не това.
– Хайде, преди да е дошла друга кола и да ни видят. Аз ще я хвана за краката – каза Конър и ме вдигна за глезените.
– Не! Какво правиш? – изкрещя му Роуз.
Не мислех, че сестрите ми ще го допуснат, но после Лили хвана ръцете ми в своите. Усетих любимия ѝ парфюм: „Отрова“.
– Аз мисля, че е прав – каза тя. – Представи си каква беля ще си навлечем всички, ако направим нещо друго!
– Не можем! Стига, остави я! – възрази Роуз и чух боричкане.
– Тя вече е мъртва. Какво ще промени това за нея? – отговори Лили.
До този момент така и не бях повярвала, че наистина ще ме хвърлят от скалата, на камъните и в черните вълни отдолу. Исках да започна да ритам, да закрещя и да започна да ги хапя, за да ме пуснат, но не можех. И те не ме пуснаха.
– Сигурна ли си, че искаш? Тя ти е сестра – чух да казва Роуз.
– Не знам – отговори Лили и отново се разплака.
– Нямаме избор – обади се Конър.
Това беше лъжа. Животът не е нищо друго освен поредица от избори – всички ги имаме, правим ги и съжаляваме за тях всеки ден. Способността да избираш между правилното и грешното е фундаментална част от това, да бъдеш човек. Но в онази нощ Конър загуби човечността си и се боя, че така и не я намери повече.
– На три – каза той и Роуз проплака.
Усещах как ръцете на Лили стискат моите и треперят. Вълните, които се блъскаха в скалите долу, звучаха като гръмотевици в ушите ми. Конър започна да брои и те ме залюляха напред-назад като старото въже за скачане, с което навремето играехме на плажа.
– Едно.
„Мисисипи.“
– Две.
„Мисисипи.“
– Три.
„Мисисипи“.
Когато ме залюляха за последен път, чух как сърцето ми тупти в ушите. Туптеше по-високо от броенето на Конър, по-високо от плача на сестрите ми и по-високо от студеното черно море, което се разбиваше в тези камъни под мен. Сега, когато поглеждам назад, се питам дали страхът, който изпитвах, не е произвел толкова много адреналин, че е накарал сърцето ми да забие отново.
Точно когато ме пуснаха, аз отворих очи.
Отново летях и се усмихнах на Роуз, Лили и Конър. Защото бях жива и всичко щеше да се оправи. Но те не се усмихнаха, когато видяха очите ми да се отварят. Изгледаха ме ужасено, докато изчезвах над ръба на скалата и падах надолу, надолу и все по-надолу в леденостуденото черно море.
Четиридесет и осем
31 октомври, 06:40 ч. – отливът
– Всеки, когото познаваш, е и добър, и лош. Това е част от човешката природа.
Така казваше баба и мисля, че беше права.
– Добре ли си? – пита Трикси. – Виждам, че си загубена в тези мисли, които знам, че би предпочела да забравиш. Но сега всичко ще се оправи, ще видиш.
Не знам какво да отговоря, но не съм добре. Собствените ми спомени неведнъж са ме мамили, но никога не съм се чувствала толкова объркана. Струва ми се, че току-що съм наблюдавала сцена от миналото си, изиграна на нова сцена. Споменът ми се струваше не на място, оставен от някого другиго, затова ми изглежда напълно погрешен. Толкова отдавна се мъча да го разменя, да го върна назад. Не искам да си спомням какво наистина се случи онази нощ. Но всъщност художествената литература винаги ме е привличала повече от истинския живот.
– Те ме убиха. Роуз, Лили и Конър ме убиха – прошепвам аз.
– Да. Водили сме този разговор много, много пъти. Но по причини, които не разбирам, ти винаги забравяш – отвръща Трикси.
След всяка трагедия идва един сюрреалистичен миг, в който забравяш какво се е случило. Съзнанието често се опитва да изтрие файлове, които не може да обработи. Когато си спомниш, ти се струва, че това, което ти е причинило тази скръб, ти се случва отново с нова сила. И ми се струва, че пропадам. Но всъщност никога не забравям истински – просто предпочитам да не си спомням.
– Щом съм умряла в онази нощ, защо съм още тук? – питам аз. – Как така можеш да ме виждаш и чуваш?
– Не съм експерт по отвъдния живот, но предполагам, че това има нещо общо.
Вдигам глава и виждам, че Трикси е разкопчала най-горните копчета на блузата си. Впервам поглед в розовия белег по средата на гръдния ѝ кош, почти същия като моя.
– И аз съм родена с болно сърце – казва тя и очите ѝ се насълзяват. – Мислят, че може да е наследствено, но никой не разбра за моето, докато не станах на десет. Случи се, когато бях в училище. Госпожа Милтън, моята ужасна учителка по физкултура, ни накара да бягаме през пресечена местност в един ужасно горещ ден. По училищното игрище и през гората. След първата обиколка казах, че не се чувствам добре. Опитах се да ѝ кажа, че ме болят гърдите и имам чувството, че не мога да дишам. Но госпожа Милтън е от жените, които виждат и чуват само това, което искат. Накара ме да продължа, дори когато казах, че ми е малко лошо. Не исках да разочаровам никого, затова продължих да бягам. Строполих се под един огромен дъб и минаха няколко минути, преди едно от другите момичета да ме намери. Помисли си, че сигурно съм припаднала от жегата, но после сърцето ми спря. Следващото, което помня, е, че се събудих в болницата два дни по-късно с този белег на гърдите и те видях да седиш на края на леглото ми и да бдиш над мен. Аз умрях в онзи ден в гората и мисля, че точно затова мога да те виждам. Бях умряла само за няколко минути, преди да дойде линейката, но именно тогава те видях за първи път. Оттогава мога да те виждам и чувам.