Все още ми се струва, че пропадам пак и пак, и никой никога няма да ме хване.
– Някой друг може ли да ме види? – питам аз.
– Не. Освен кучето Попинс! Тя също те вижда и чува. Обзалагам се, че е хукнала да те поздрави, когато вчера си пристигнала в „Морско стъкло“! Изглежда, хората те виждат точно преди да умрат. Като обитателите на старческия дом, в който ходиш – знам колко много обичаш да ги утешаваш в последните им мигове. Но има и други случаи. Веднъж отиде в болницата и заговори на малко момиченце, претърпяло автомобилна катастрофа. Родителите му бяха загинали в нея, то беше в критично състояние и ти остана с него, докато дойде време да си… отиде. Но когато гледаш как умират деца, се натъжаваш прекалено много – може би точно затова напоследък посещаваш само възрастни хора. И двете знаем, че Роуз те видя долу, за малко, точно преди да… издъхне. – На лицето на Трикси се изписва нещо като съжаление. – Когато започнах да те виждам, казах на майка ми и тя страшно се ядоса. Не ми повярва и заяви, че никога повече не иска да чува да изричам името ти. Точно затова обърна скрабъла на пода снощи – защото се уплаши, че играя с теб. Понякога, когато ме чуваше да ти говоря, се преструвах, че си ми въображаема приятелка. Това ѝ действаше по-успокоително от мисълта, че разговарям с мъртвата ѝ сестра. Сестрата, която е хвърлила от скала.
Знам, че това, което ми казва, е вярно. Всички тези пъти от вчера досега, когато близките ми не обръщаха внимание на това, което казвах, са се дължали на това, че не са можели да ме чуят. Никой не ме прегърна, когато дойде, защото не са можели да ме видят. Семейството ми се отнасяше с мен като с призрак години наред, защото наистина съм призрак. Прозрението идва като една от вълните, които чувам отвъд „Морско стъкло“ да се разбиват навсякъде около мен, над мен и вътре в мен, преди да ме повалят. Не мога нито да простя, нито да забравя яснотата на този миг. Вярвам, че не мога да простя, но все пак не мога да възприема това, което се случи тогава или сега.
– Но защо ги уби? Не разбирам защо направи нещо толкова ужасно? Ти плака цяла нощ, сякаш беше ужасена като нас, останалите!
– Да, бях уплашена и наистина плаках. Това, което извърших, беше ужасно и разбира се, наистина ме разстрои. Аз не съм чудовище. – Трикси се взира в пода. – Теб не исках да те плаша. Наистина мислех, че ще се досетиш, след като видиш буквите от скрабъл, залепени на видеокасетите: „ИЗГЛЕДАЙ МЕ“, „ЧУЙ МЕ“, „ЗАБЕЛЕЖИ МЕ“, „ВИЖ МЕ“. Това са всички неща, които искаш да направи семейството ти, откакто умря. Но още преди това всъщност не те виждаха. А скрабълът беше игра, която открай време играем заедно и си помислих, че може да се сетиш, че съм аз. Опитай се да не тъгуваш прекалено много заради всичко това, лельо Дейзи. Някои хора се превръщат в призраци още преди да умрат.
Взирам се в нея и отново забелязвам отворения куфар на леглото. Вътре има някои неща, които не можах да видя преди: макара с червена панделка, букви от скрабъл – включително квадратно Б от морско стъкло и дървено парченце – липсващият клавиш Си от пианото, носна кърпичка, на която е зашита буквата Б, огърлица с мъхеста пчела и няколко откъснати страници от „Книга на наблюдателя на дивите цветя“: лютичета, камбанки и синчец. Сега разбирам, че Б идва от „Беатрис“, пълното име на Трикси.17 През цялото време е оставяла улики, сякаш е искала някой да разбере, че е тя. Може би е искала някой да я спре.
– Какво е това? – питам аз, защото виждам още нещо в куфара.