– Тази книга ли? – пита тя и изважда оръфан стар роман. – „Те бяха десет“ от Агата Кристи – една от любимите ми. Искаш ли да ти я дам назаем?
– Не. И имам предвид огромните листове хартия с имената на всички ни.
Трикси се усмихва.
– Поеми. За всеки член на семейството. Аз ги написах, както и тебеширената на стената. Хареса ли ти? Написах по една за всички освен за теб. Дори написах една за себе си, за да отклоня подозренията! Но в крайна сметка реших да не ги споделям с другите. Искаш ли да ги прочетеш?
Имам чувството, че се взирам в чудовище и трябва да отклоня погледа си, но тя взема листовете и ги нарежда на леглото, за да ги прочета. Всяка страница е поема за някого от семейството. Не искам да ги чета, но не мога да се спра.
– Каза, че си имала помощ. От кого? – питам аз.
– Вярно, казах го. Ела, нека те спасим от нещастието ти.
Стъписана и онемяла, тръгвам след нея. Тя забързва надолу по стълбите. Аз обаче се поколебавам, когато Трикси минава покрай килера под стълбите. Вратата пак е затворена, а тялото на Роуз е изчезнало от коридора. Не ме бива да управлявам мислите си така, както едно време – сега идват и си отиват, когато пожелаят. Но тези, които се въртят в главата ми точно сега, са шумни, ясни и плашещи. Влизам в кухнята след Трикси.
Само преди миг вярвах, че всичките ми близки са мъртви.
Но сега един от тях седи на масата и ми се усмихва.
Отново ми се струва, че пропадам.
– Здравей, Дейзи.
17 Непреводима игра на думи: на английски Си се отбелязва с буквата В, мъхестата пчела е bumblebee, а цветята са съответно buttercups, bellflowers, and bluebells. Името на героинята е Beatrice. – Бел. прев.
Четиридесет и девет
31 октомври, 06:45 ч. – отливът
– Здравей, Дейзи – казва баба с онази усмивка, на която цял живот съм вярвала.
Минава известно време, преди да успея да кажа нещо, а когато го правя, думите ми не излизат особено ясно.
– Не разбирам какво става.
– Баба не може нито да те види, нито да те чуе. Искаш ли да ѝ предам какво каза? – предлага Трикси.
– Да. Искам да попиташ баба дали съвсем си е загубила проклетия ум.
– Тя изруга ли? – пита баба и Трикси вдига рамене. – Дейзи, знаеш, че не обичам никакъв неприличен език под този покрив. Трябва да си спомниш да внимаваш. Но разбирам защо може би си леко разстроена – казва баба.
Става от кухненската маса, като внимава да не обезпокои спящата в краката ѝ Попинс. Виждам, че носи нова розово-пурпурна рокля с десен от птици. Тръгва тежко към мивката, обута с розово-пурпурните си пантофи.
– Ако ми позволиш, ще ти обясня всичко. Но искам първо да сложа чайника. Гърлото ми е малко пресъхнало, освен това официално имам рожден ден! – добавя тя. В косата ѝ все още има малко кръв и мозък, а от едната страна на лицето – голяма кървава резка. Прилича на вампир.
– Аз ще направя чая. Вие двете имате много да си говорите – казва Трикси и отива да напълни чайника.
– Ами, мисля, че е най-добре човек винаги да започва от самото начало – казва баба и сяда обратно на розово-пурпурния си стол до масата. – Всичко започна, когато преди няколко години Трикси ми каза, че може да те вижда и чува. Отначало предположих, че си измисля. Но после тя започна да говори за разни неща – неща, които нямаше откъде да знае, ако някой не ѝ е казал. Помислих за всички онези случаи след смъртта ти, когато от библиотеката ми изчезваха книги и понякога се появяваха в твоята стая. Страници, подвити точно както ги подвиваше ти, когато не можеше да намериш книгоразделител. Следите са били тук през цялото време. Винаги е така. – Тя се усмихва. – Един ден – Денят на вси светии миналата година – видях как Трикси играе на скрабъл и буквите се местят сами по дъската, когато беше твой ред! Но после тя ми каза какво наистина се е случило в нощта, в която си умряла. – Лицето на баба става мрачно. – След това започнахме да планираме всичко това.
– Ти какво си мислеше, че ми се е случило онази нощ? – питам аз.
– Дейзи иска да разбере какво си мислила, че се е случило в нощта, в която е умряла – казва Трикси, без да чака да я молим, и слага чайника на печката.
Баба изглежда безкрайно тъжна.
– Сестрите ти се върнаха от хелоуинското плажно парти и си легнаха, без да кажат нито дума. Аз и родителите ти дори не знаехме, че те няма. Разбрахме чак на другия ден. През цялото време мислехме, че си в стаята и изобщо не подозирахме, че си се измъкнала тайно, за да отидеш с тях. Агентът ми беше още тук. Помниш ли, че онази вечер ми подари дъската за скрабъл? Това беше подарък за рождения ми ден и ти изигра една игра с агента след вечеря. Това беше последният път, когато те видях жива. Двамата те открихме на следващата сутрин. Водата беше изхвърлила смазаното ти телце на залива Черен пясък. Приливът по времето, когато си паднала – отначало си помислихме, че е станало точно така – би трябвало да те завлече навътре в морето и по-нататък край брега. Но ти лежеше по лице на пътеката, сякаш се беше опитала да доплуваш до дома в „Морско стъкло“.