– Намерих цяла кутия с домашни филми на тавана. Семейни Коледи в „Морско стъкло“, рождени дни, летни ваканции… Нямах време да ги изгледам всичките и си помислих, че ще е хубаво да ги видим заедно – казва баба. – Светът, в който живеем днес, се отнася малко небрежно към спомените си. Надявах се, че като се видим такива, каквито бяхме някога, може би ще си спомним кои сме.
Видеото от сватбата продължава не повече от три-четири минути – предполагам, че в онези години филмовата лента е била скъпа и хората е трябвало повече да подбират кои моменти от живота си искат да запомнят. Завършва с образа на родителите ни на стъпалата на църквата. Разпознавам баба отзад, но нито едно от другите усмихнати лица. Приятелите, които хвърлят конфети, с годините са се превърнали в непознати, изчезнали от живота им също като любовта им. Записът завършва със замръзнал кадър на родителите ми, които се усмихват един на друг тридесет години по-рано. Поглеждам ги сега и се питам къде е отишла любовта.
– Отивам да си извадя багажа – казва татко и става.
– Къде? Няма достатъчно стаи – напомня му Нанси, без да го поглежда.
– Ще спя в музикалната стая долу.
– Добре.
Той излиза от всекидневната и никоя от нас не знае какво да каже. Баща ми открай време държи чувствата си затворени в себе си. Неспособността му – или нежеланието му – да ги изрази сякаш кара майка ми да изразява своите чувства по всякакви теми два пъти по-бурно и три пъти по-често. Татко сякаш може да общува само чрез музиката си, поради което саундтракът от детството ни е изпълнен с безкраен гняв и меланхолични композиции, които звучат от пианото му.
– Беше много красива на видеото, Нанси – казва Трикси. Никой не би посмял да нарече майка ми „бабо“. Не ни позволяваше да я наричаме дори „мамо“. Само „Нанси“. Племенницата ми искаше да ѝ направи комплимент, но ние, останалите, познаваме майка ми достатъчно добре, за да осъзнаем, че ще сметне миналото време за обида.
– Искам да подишам малко чист въздух. Да видя градината си – казва Нанси.
Никоя от нас не споменава, че всъщност това е градината на баба или че небето вече е погълнало и последната частица от слънцето. Навън е тъмно, и то отдавна. Но Нанси е като актриса от черно-бели филми, която излиза драматично след сцена, в която никога не е искала да играе главната роля. Ние, останалите, седим още малко в неловкото мълчание, което толкова добре познаваме. Роуз сякаш се чувства най-неловко. Усеща, че родителите ни се подготвят за битка. По време на развода им беше достатъчно голяма, за да помни колко лоши може да станат отношенията им. В съзнанието на родителите ми гордостта пренаписва миналото и това, кой си е тръгнал, а вината е нещо, което винаги са отказвали да си разделят. Не след дълго всички тихо се оттегляме в своите собствени кътчета от „Морско стъкло“. Не защото шоуто е свършило, а защото ни е страх, че ще започне и може би всички ние трябва да изрепетираме репликите си.
Задържам се на площадката на стълбите на горния етаж, надниквам през прозореца, който гледа към земята зад къщата, към необятния Атлантически океан. Виждам как майка ми върви между ивиците лунна светлина и сянка. Градината на Нанси в Лондон не е голяма, затова тя се отнася с тази на баба като със своя. Манията ѝ по растенията и цветята започнала, докато живяла тук, в „Морско стъкло“, бременна с Роуз. Тя сама решила да живее при новата си свекърва, докато татко отсъствал, за да завърши образованието си в университета. Нанси никога не говори за своето собствено семейство. Знаехме, че има такова, но нищо повече. Никога не съм виждала баба си и дядо си по майчина линия – нито аз, нито сестрите ми. Тя не пожела да ни каже дори как се казват. Доколкото знам, баба била доволна, че майка ми остава тук, но била прекалено заета да пише детски книжки и нямала време за дълго общуване или за градинарство, така че то се превърнало в хоби на Нанси. През следващите години желанието ѝ да преобрази необичаната земя зад къщата се превърнало в нещо като мания. Понякога си мисля, че идва да види не баба, а градината.