Баба кимва в знак на съгласие.
– В известен смисъл всички те бяха убити от това, което обичаха най-много. Франк беше убит от желанието си да бъде сам със своята музика. Нанси беше убита от скъпоценните си растения. Роуз беше убита от предмет, свързан с работата ѝ, която тя винаги поставяше на първо място. Лили беше убита от вонята на привилегированост, в която живееше. А Конър умря, докато си вземаше думите обратно. Да бъдеш журналист е привилегия. Историите, които описват журналистите, трябва винаги да са истински.
– Имате ли представа колко налудничаво звучите и двете? – питам аз, но Трикси не отговаря, а баба не може да ме чуе. – Все още има толкова много неща, които не разбирам! В полунощ, когато започна този кошмар, Трикси те намери на кухненския под. Роуз те прегледа и каза, че си мъртва. Раната на главата… видях кръвта… тази рана отстрани на главата ти все още изглежда сериозна…
Трикси повтаря думите ми и баба кимва.
– Кръвта и мозъкът бяха благодарение на Ейми и Ада…
За миг се замислям, преди да осъзная, че има предвид кокошките. Кокошките, с които останалата част от семейството вечеря снощи.
– Те умряха от естествена смърт тази седмица, сякаш искаха да ни помогнат с плана, но признавам, че беше ужасно мръсна работа да ги оскубя и да направя реквизит от останките им. Купих латексова рана от един магазин за реквизити за шеги в града. Маха се веднага щом го дръпнеш, виждаш ли? – добавя тя и с усмивка я сваля. – А посивялата кожа беше само грим. Винаги съм имала слаб пулс, а и Роуз не за първи път си мисли, че някой в това семейство е мъртъв, когато не е. За да съм честна, упражнявала съм се да дишам много бавно, докато медитирам – учих се от най-добрите в един манастир в Бутан. Мога да дишам толкова бавно, че сестра ти реши, че изобщо не дишам. Обикновено хората вярват в това, което искат, така че може би точно по тази причина цялото семейство повярва с такава готовност, че съм умряла.
– Но все още не разбирам защо – казвам аз. – Защо направихте всичко това? И защо по този начин?
– Пак ли попита защо? – пита баба и Трикси кимва.
Баба отпива още една глътка чай, сякаш мисли много внимателно какво да отговори.
– Извърших го по този начин, защото исках всички те да изпитат страха, който си изпитала ти, преди да умреш в онази нощ. И ако трябва да съм напълно честна, защото исках да се гордея с това, което оставям след себе си. Гордея се с теб и Трикси. Гордея се с всичките си книги. Но не се гордеех с никого от тях. Би било себично и безотговорно да не се… разправя с тях, преди да умра. Все едно да оставя боклук на плажа. Ако онази глупава гледачка на длан в „Лендс Енд“ е права, значи ще умра, когато към на осемдесет. Днес е осемдесетият ми рожден ден… и нямах много време да оправя нещата. – Тя добавя малко захар към чая си – нещо, което не съм я виждала да прави никога, и отпива още една глътка. – Не разбирам защо си още тук, Дейзи. Защо не си… продължила напред. След смъртта ти не можех да спя. Понякога ми се струваше, че не мога да дишам, и ми беше трудно да правя скици, да рисувам или да пиша. Скръбта може да промени човека, да го превърне в непознат за него самия. Оттогава не съм издала нито една нова книга. Мислех, че агентът ми е вдигнал ръце от мен, но вчера дойде и ми честити рождения ден. Говорихме за теб. Според мен знаеше, че винаги си била любимата ми внучка.
Когато те изтръгнаха от живота ми, не спирах да си задавам един и същ въпрос. Когато някой умре, къде отива любовта? Последният дъх на човека се разтваря в атмосферата, погребват тялото му в земята, но къде отива любовта? Ако любовта е истинска, трябва да отиде някъде. И може би точно затова ти още си тук – защото любовта се е заклещила? Исках да те освободя… и се надявах, че ако наредя нещата правилно, наистина ще те освободя. Но ти си още тук. Така копнея да можех да те видя – така, както те вижда Трикси. Затова снощи помолих Конър да снима цялото семейство – надявах се, че тогава може би отново ще мога да видя лицето ти.
Правя крачка към хладилника, където тя сложи полароидната снимка на семейството. Всички са тук: татко, Нанси, Роуз, Лили и баба. Но там, където седях аз, виждам само празен стол. Баба продължава и аз полагам всички усилия да проследя мисълта ѝ.
– Вчера агентът ми каза, че в нощта на смъртта си си му казала, че искаш да напишеш своята собствена история. Спомняш ли си? Каза, че си искала да напишеш роман за истинската Дейзи Даркър и си попитала дали той би го прочел. Мисля, че имаш нужда да направиш точно това. – За миг замислено оглежда стаята, сякаш чака отговор. – Тя каза ли нещо?