Трикси поклаща глава.
Баба изпива на един дъх чая си и поглежда право към мен, сякаш наистина може да ме види.
– Дейзи?
– Бабо?
– Божичко! Милото ми момиче, само се погледни! Изглеждаш съвсем същата като преди, с плитки и дънкова рокля. О, колко ми липсваше!
– Значи ме виждаш? – прошепвам аз и се питам как е възможно и защо сега.
Баба избухва в плач.
– Да! Сега те виждам и чувам и това доказва, че съм била права да го извърша, защото ти си тук и сега можем да се сбогуваме. Този път както трябва. – Тя оставя чашата си на масата с треперещи ръце. – Последната книга, която исках да напиша – за нефункционално семейство, което не се различава особено от нашето… Осъзнах, че тази история не е моя и не бива аз да я разказвам. Тази история е твоя. Трябва сама да напишеш своя собствена история – това е ключът към всичко.
– Не мога да напиша книга…
– Можеш и трябва. Вярвам, че ако разкажеш своята собствена история, истината за случилото се, това може да те освободи. Иска ми се да можех да бъда тук и да ти помогна, но онази гледачка на длан в „Лендс Енд“ беше права.
– Не разбирам…
– Майка ти винаги е била единствената, която слагаше захар в чая си; отровата, с която я убих, беше в захарницата. Изглежда, на мен ми подейства по-бързо. Просто трябваше да те видя пак и знаех, че това е единственият начин. Толкова съжалявам, че не направих повече, за да те защитя от това ужасно семейство, когато беше дете! Знам, че те разочаровах. Но всичко, което направих тази вечер, го направих заради теб. Простете ми и се грижете една за друга, мили мои момичета. Вие сте единственото добро бъдеще, което това семейство е имало някога.
– Недей – казвам аз и вземам ръката ѝ в своята. – Не ме напускай пак. Още не.
Струва ми се, че отново пропадам.
– Аз винаги ще бъда тук – казва тя и нежно полага другата си ръка върху сърцето ми. – Хората, които наистина ни обичат, никога не ни напускат. А ти никога не си била крехка и неспособна. За мен винаги си била съвършена. Обичам те три пъти оттук до луната и обратно и още веднъж за късмет.
– И аз те обичам – прошепвам. По бузите ми отново се стичат сълзи.
Баба ми се усмихва за последен път и отпуска глава на кухненската маса. Затваря очи и знам, че си е отишла. Попинс започва да скимти, а океанът продължава да възпява всяка тревожна мисъл в главата ми, сякаш се опитва да ги удави с неуморното „шшт“ на вълните.
Петдесет
31 октомври, 06:55 ч. – отливът
Кранчето на смъртта никога не се затваря докрай. То позволява на скръбта бавно да закапе в човека, докато скръбта го изпълни толкова непоносимо, че не му остава друг избор освен да я остави да потече и да се излее. Да удави всяка друга мисъл и чувство.
– Мъртва е – казва Трикси с насълзени очи. – Защо го направи?
Осемдесетте часовника в коридора сякаш тиктакат по-шумно от когато и да било.
– Защото нейният час беше дошъл – отговарям аз. – Мисля, че от самото начало е смятала да се самоубие, когато всичко свърши. Не би могла да живее със стореното. Сега разбирам защо го е направила, но все още не знам защо ти си се съгласила.
Трикси сяда на масата, на малкия си стол, покрит със звезди, и пак ми се струва безкрайно дребничка. Като детето, което беше някога, а не като жената, в която се превръща.
– Помниш ли, когато всички те са разбрали, че си дефектна? – пита Трикси с тих глас. – Как са се държали с теб? Е, добре, с мен беше същото. Майка ми спря да ми позволява да излизам с приятелите си, уви ме в копринен пашкул и всеки път щом ме погледнеше, виждах в очите ѝ единствено съжаление и негодувание. Не и любов. Майка ми и Нанси смятаха, че никой друг не бива да знае за болното ми сърце, сякаш беше някаква мръсна тайна, някаква причина за срам. Не искаха дори семейството да знае. Нека бъдем честни: те бяха ужасни хора. Всичките. Виж какво са ти причинили на теб!
– Всички мислеха, че ще доживея най-много до петнадесет.
– Майка ти е знаела, че можеш да живееш по-дълго, ако позволи на онзи лекар да се опита да ти помогне. На мен ми направиха операцията, която на теб не са ти направили. Имаше усложнения, но сега лекарите смятат, че може да доживея до двадесет. Двадесет и пет, ако имам късмет. И това е всичко, което искам: да живея живота, който ми остава. Скоро ще навърша шестнадесет. Мога да напусна училище, мога да пътувам по света. Просто искам да живея, докато мога. Нали ме разбираш? Единствените хора в това семейство, които наистина са ме обичали, бяхте ти и баба. А ти си призрак. Тя никога не можа да прости на останалите за това, което ти причиниха. Нито пък аз. Убихме ги, за да можем и аз, и ти да сме свободни. Ти не би трябвало да си още тук – не е по плана. Баба мислеше, че душата ти може да се е заклещила, защото си умряла през нощта на Вси светии. Затова го направихме тази вечер.