Взирам се в нея, но не знам какво да кажа.
– Баба беше права – наистина не си остаряла – продължава Трикси. – Знам, че не можеш да видиш отражението си, но нали виждаш, че още носиш същите дрехи, както в онази нощ? Тъмносинята дънкова рокля, чорапогащите с райета в цвета на дъгата, маратонките, обсипани с маргаритки? Ти все още си тринадесетгодишно момиче. Може да си ми леля, но аз всъщност съм две години по-голяма от теб.
Вече не мога да осмисля думите ѝ. Хваната съм в капана на кошмар – кошмар, в който съм мъртва от години. Попинс пак започва да скимти. Иска ми се и аз да заскимтя.
– Мога да ти дам малко пространство – да изведа Попинс на бърза разходка – казва Трикси, сякаш е нормален ден. – Виждам, че всичко това ти идва в повече. Трябва да помислиш за това, което каза баба. Нейната теория защо все още си тук може да не е толкова безумна, колкото звучи. И ако наистина излезе права, може би има начин да си тръгнеш.
– За какво говориш?
– Баба мислеше, че трябва да напишеш своята собствена история. Помисли си: единственото, което все още можеш да правиш, е да използваш думите си. Смъртта не е като по филмите, не и за теб. Никога не съм те виждала да минаваш през стена или дори през врата, освен ако някой не ти я е отворил. Но можеш да местиш букви от скрабъл, можеш да местиш книги и да пишеш на клавиатура.
Трикси излиза в коридора.
– Чакай! – спирам я аз. – Не ме оставяй тук сама с… тях!
– Скоро ще се върна, обещавам – казва тя и прикрепя каишката на Попинс към нашийника ѝ. – Химикалката, която агентът на баба ти е дал в нощта на смъртта ти, още е в джоба на роклята ти – добавя Трикси. Права е. Изваждам специалната сребърна химикалка с четири цвята, намирам в джоба и визитната картичка на агента. Взирам се в името му и в адреса на агенцията му в Лондон. – Може би единственият начин да се спасиш от този живот е сама да напишеш историята си? Може би да кажеш истината за това, което се случи, е тази твоя незавършена задача? Агентът на баба ти каза, че е готов да прочете историята за истинската Дейзи Даркър, ако някога я напишеш, помниш ли? Няма да се бавя, лельо Дейзи. Идвай, Попинс!
Оттеглям се в тъмната стаичка на съзнанието си, опитвам се да извадя снимка на бъдеще, което ще бъде още по-привлекателно, но виждам само черно. Втурвам се след Трикси, но тя затваря входната врата, когато излиза, и аз като че ли не мога да я отворя. Трикси е права: не мога да минавам през стени. Удрям с юмрук по вратата, но не се чува нито звук. Надниквам през мъничкия кръгъл прозорец, който е като люк на кораб, и ми се струва, че съм на потъващ кораб, от който не мога да се махна. Трикси и Попинс все повече се смаляват пред очите ми, докато пресичат пътеката и ме оставят сама. Не знам дали някога отново ще мога да обикна племенницата си така, както преди. Понякога обичаме чудовищата, без да знаем, че са чудовища.
Обичам и тази къща. Никога не съм искала да я напусна. Досега.
Осемдесетте часовника, които ме заобикалят в коридора, започват да бият седем часа и шумът е оглушителен. Взирам се в часовника, в който трябва да се разписваме, и виждам избелялата картичка с моето име. Последната дата на нея е от хиляда деветстотин осемдесет и осма година. Изкачвам тичешком стълбите към стаята си и виждам лаптопа на Конър на леглото, там, където го остави той. Курсорът примигва на екрана, а думата, която написах снощи, още е там.
„Ууу!“
Буквите изчезват една по една, заменени с нещо ново:
ДЕЙЗИ ДАРКЪР.
Пръстите ми треперят, когато написвам това, което се надявам да се превърне в заглавие на моята история. Посягам към визитната картичка в джоба си, изваждам я и пак се взирам в името на агента.
Питам се дали наистина мога да напиша книга.
Питам се дали наистина ще мога да кажа истината.
Има толкова много неща, които не знаем, че не знаем.
Сега отливът е в пълна сила и слънцето тъкмо започва да се надига над „Морско стъкло“ и да обагря небето в розови и пурпурни ивици. Винаги съм мислила, че най-красивото време от денонощието е зората – светлината, която пада върху чистия лист на новия ден. Възможност да започнеш пак. Птиците се стрелкат нагоре-надолу и пеят над вълните в залива Черен пясък, а когато поглеждам към океана, зървам в далечината стадо делфини. Шумът на морето възхвалява това, което прилича на моя последна сцена.
Искам да бъда свободна.
Питам се дали някой някога ще прочете историята, която искам да напиша?
Осемдесетте часовника долу пак утихват и аз се радвам на мълчанието, докато пиша на празен лист първите няколко думи: „Родена съм с болно сърце.“ Цял живот се крих в истории, когато истинският свят станеше прекалено шумен. Не знам дали някой ще прочете моята. Има истории, които ще разкаже само времето.