Докато била бременна с Роуз, татко ѝ подарил „Книга на наблюдателя на дивите цветя“ и подозирам, че може това да е вдъхновило имената, които ни е дала. Книгата е миниатюрна, малка, зелена и тя все още я носи навсякъде със себе си, като малка библия. Нанси никога не ни позволяваше да ѝ помагаме, когато изчезваше навън за цели часове, защото градината беше нейното място. Според Роузи не ни пускала там, защото тайно отглеждала отровни растения. Според Лили може би отглеждала марихуана. Аз винаги съм мислила, че просто искаше всички да я оставим на мира.
Нанси беше много добра в отглеждането на какви ли не неща освен на деца. Според нея ние никога не растяхме достатъчно бързо, не израствахме достатъчно високи, не ставахме достатъчно красиви. Затова тя засаждаше семенца на страх и съмнение из цялата къща и през детството ни изпод дъските на пода се подаваха мънички фиданки, които се промъкваха пред пукнатините, за да ни напомнят каква разочароваща реколта сме.
Сега светът отвъд прозореца е студен и тъмен. Нощем морето изглежда черно, като течно небе, отразяващо луната и звездите. Все още мога да различа силуета на майка си, сама в градината си, макар че навън сигурно е ледено. Тя като че ли бере нещо, може би малки цветя – оттук не мога да видя. Вдига поглед към прозореца, сякаш усеща, че някой я наблюдава, и аз забързвам обратно към спалнята си. Не съм сигурна защо толкова се боя да не ме види.
Пет
30 октомври 2004 г. – 20:00 ч.
Цялото семейство разопакова багажа си и старите си недоволства и после навлиза в познат ритъм. Когато виждам сестрите си, колкото и време да е минало и колкото и да са остарели, сякаш винаги се връщаме към децата, които бяхме някога. Подозирам, че когато се събере със семейството си, всеки предприема пътуване във времето. Когато сме още млади, мислим, че сме стари, а когато остареем, мислим, че сме още млади. Никоя от нас не се държи така, както обикновено. Дори родителите ми се стараят да представят своя вариант на най-добро поведение. Никой не иска да разстройва баба на рождения ѝ ден.
Двете с Трикси играем на скрабъл сами във всекидневната, когато Лили идва да ни вземе за вечеря.
– Стига вече с това! Хайде да ядем! – обажда се троснато сестра ми от вратата.
– Но ние не сме приключили играта – възразява Трикси.
Лили пресича стаята на три крачки и събаря всички букви на дъската, а оттам – на пода.
– Вече приключи – казва тя, поглежда за миг отражението си в огледалото над камината и излиза от стаята.
Прекарвам много време с Трикси. Родителството не е инстинктивен талант за сестра ми, но това, че станах леля, е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали някога. Лили беше на осемнадесет, когато роди дъщеря си. Модерните устройства и джаджи ѝ харесват повече от бебетата, освен това скоро откри, че майчинството не идва с наръчник, а децата нямат бутон за изключване. В резултат аз прекарвам по няколко часа всяка седмица в тяхната къща и се грижа за Трикси, за да си отдъхне Лили. Не съм сигурна от какво, а и тя никога не ми благодари за отделеното време. С Лили вече изобщо не си говорим. Сестра ми още ме смята за дете. Мисли, че така и не съм пораснала. Каква ирония, като се има предвид нейното поведение! Някои хора не могат да видят нещата такива, каквито са – виждат ги само такива, каквито бяха. Нямам нищо против – обичам да общувам с племенницата си и се чувствам удовлетворена. Да я гледам как расте и се превръща в такова прекрасно човешко същество ми донесе повече радост от всичко друго, което съм преживявала.
Двете с Трикси заварваме останалите от семейството вече седнали в голямата дисхармонична кухня в дъното на къщата. Всички шкафове са светлосини, а някои от белите плочки на стената са ръчно изрисувани с животни или цветя. Баба ми открай време обича да илюстрира и живота си, и детските си книжки. Цялата задна стена е огромна черна дъска, на която нахвърля идеи и скици. Понякога, ако мислите в главата ѝ не бързат да се появят, написва на дъската вдъхновяващ цитат от някой мъртъв писател. Мъртвите сякаш често знаят повече за живите, отколкото тези, които още живеят. Днес виждам само рецепта за шоколадови браунита, стихотворение за падението и птица, нарисувана с всички детайли. Прилича на червеношийка. Както всяка година, баба е украсила стаята за Хелоуин. От тавана висят черно-оранжеви гирлянди, виждам много свещи и тикви, а в ъгъла – нещо, което прилича на метла на някоя вещица, но то може би си стои тук поначало.