Кухнята изпълнява и функции на трапезария с дълга, здрава дървена маса. Изработена е от едно-единствено огромно парче бук, което е на повече от петстотин години и е прекрасно. Масата е заобиколена от осем различни стола, които баба е избрала за всеки един от нас. Столът на майка ми е бял, висок и тънък. Изглежда добре, но кара хората да се чувстват неловко, също като жената, за която е избран. Столът на татко е по-стар, по-широк, по-кръгъл и черен. Този на Роуз е елегантен и червен, а на Лили – зелен и според мен доста неприятен за гледане. Моят е съвсем обикновен на пръв поглед, но на седалката са нарисувани маргаритки. Столът на баба е в розово и пурпурно – любимите ѝ цветове. Този на Трикси е най-новият и най-малкият, целият покрит със сребърни звезди. Има и един свободен стол, боядисан в небесносиньо, с малки бели облачета. Баба казваше, че била боядисала столовете, за да знаем, че винаги имаме дом тук. Майка ми твърдеше, че го била направила, за да помним всички мястото си.
Вечерята е истинско пиршество – печено пиле, картофи, йоркшърски пудинг и сос от печено месо. Но всъщност този сос е горещ шоколадов сос, защото според баба всичко трябва да е сладко на Хелоуин. Морковите са покрити със захар, пудингът е всъщност маршмелоуз, грахът е примесен с дражета „Смартис“, а на картофите има пукащи бонбони. Това, което прилича на сос за хляба, всъщност е разтопен ванилов сладолед. Храната е и учудваща, и учудващо вкусна.
Тиквите на масата са с различна големина и всяка от тях е украсена с издълбано на ръка страшно лице. Има и борови шишарки, раковини и сладки, разпилени по покривката. Цялата стая е окъпана в светлината на свещите и изглежда красива, но забавна, също като домакинята ни. Чувствам се виновна, задето нямам апетит, но всички други нагъват здраво и изяждат и последните хрупкави печени, пукащи картофи. Дори Лили, която се оплаква от всичко и никога не е сготвила дори едно ястие на някого от семейството, изглежда удовлетворена. Ако сестра ми някога ни покани всички да хапнем нещо, подозирам, че ще ни поднесе полуготови спагети за вечеря и полуготови сладкиши за десерт.
В края на това странно пиршество има множество празни бутилки, както и чинии, а моите разведени родители определено са изпили повече алкохол, отколкото им се полага. Майка ми винаги се е опитвала да разпръсне думите на баща ми с вино. В единия край на масата Нанси изглежда така, сякаш едва си държи очите отворени, а в другия татко се мъчи да откъсне своите от нея. Докато бяха женени, се държеше ужасно с нея, но смятам, че и днес я обича също толкова, колкото тогава, ако не и повече. Той колекционираше съжаления, докато тя трупаше негодувание. Понякога хората не знаят, че са влюбени, докато не престанат да бъдат.
Спокойната и тиха атмосфера на „Морско стъкло“ е заменена с висок смях и поредното разказване на едни и същи истории, както винаги, когато езиците се смажат с носталгия и вино. Чували сме историите си безброй пъти, но в името на разбирателството се преструваме, че не сме. А после стената от часовници в коридора започва да отмерва девет часа вечерта. Всичките осемдесет часовника – включително един стенен с кутия и пет с кукувица, – така че не можеш да чуеш каквото и да било. Веднага щом шумът спира, Трикси проговаря.
– Бабо, защо си включила само леля Дейзи в книгите си? Защо не мама или леля Роуз?
Децата винаги задават най-неудобните въпроси, но Трикси е достатъчно голяма и би трябвало да не го прави. Струва ми се, че цялата маса се обръща и поглежда към мен. Аз и сестрите ми не сме говорили от години заради случилото се. Роуз отказваше да ме види или да ми проговори много дълго време, но сега не е моментът да напомням за миналото. Нали сме се събрали на тържество! Нежелани мисли се струпват в главата ми и не мога да ги прогоня. За щастие, баба отговаря и на мен не ми се налага.
– Ами, историята всъщност не е за леля Дейзи. Просто използвах името ѝ, това е всичко. Защо? Искаш ли един ден да използвам и твоето име за някоя книга?
– Не, бабо, благодаря. Прекалено съм голяма, за да ме включваш в детска книжка. По-скоро бих участвала в кримка с убийство. Ще ми се да пишеше такива романи.
Баба била работила много години като илюстраторка – илюстрирала чужди книги за съвсем малко пари. В същата година, в която диагностицираха сърдечния ми дефект, един известен писател се изказал грубо за илюстрациите ѝ. Баба била много разстроена от грубостта му и отказала да работи повече с него. Но моралната постъпка понякога излиза много скъпа във финансово отношение, а частните болници и прегледите при различни лекари за второ мнение също не са евтини. Затова баба ми написала за първи път свой собствен детски роман, пълен със стихотворения, написани, докато седяла в чакалните на различни болници и се тревожела за мен. Илюстрирала книгата със собствените си рисунки, написала свои собствени думи, намерила си агент, а после и издател, просто за да покаже, че може. Но след успеха на „Малката тайна на Дейзи Даркър“ нямало връщане назад.