– Трябва да си благодарна, че не е трудно дете, за разлика от теб на тази възраст – казва баба.
– Може ли да използвам за малко стационарния ти телефон? – пита Лили, без да обръща внимание на думите ѝ. – Тук нямам обхват.
Лили, която като дете обичаше джаджите и прекара голяма част от осемдесетте години на миналия век в тясна близост с „Пакман“ и атарито си, е единственият човек в семейството, който има мобилен телефон през две хиляди и четвърта година. Когато бяхме малки, татко имаше един, голям като тухла, но струваше цяло състояние да го ползваш, така че го държеше основно за показ. Лили взема от масата малката си тъмносиня нокия и всички ние вперваме поглед в нея така, сякаш държи парче от луната.
– Съжалявам, Лили. Телефонът ми вече не работи – казва баба и раздига част от чиниите.
– Защо?
– Спрях да плащам сметките.
– Но защо?
– Непрекъснато ми се обаждаха разни хора. Не обичам да ме прекъсват постоянно.
Лили изглежда бясна. Но съм сигурна, че езикът ѝ е покрит със следи от прехапвания, защото не казва нито дума повече. Вместо това започва да играе игра на име „Змия“ на иначе излишния си мобилен телефон. Установявам, че се взирам в екрана над рамото ѝ, хипнотизирана.
Както винаги, баба има огромно желание да покаже интерес към живота ни и да чуе всичките ни новини. С всеки преразказ историите се променят малко, дори да са репетирани като нашите. Както децата, те растат и се развиват в нещо ново, нещо със свои собствени идеи. Историите са също така и лъжи, а в това семейство всички сме разказвачи. Баба започва рутинните въпроси със сина си.
Не искам да звуча грубо, но любимата тема на баща ми е винаги той самият. Освен това обича да повтаря неща, които е чул по Радио 4 на „Би Би Си“. Той е интелектуално хаотичен човек, който се тъпче с мислите на другите, а после ги споделя, като ги представя за свои. Изказва идеи втора ръка, но ги изкарва нови. Подправя изреченията си с някоя и друга дълга дума, защото не иска хората да доловят липсата му на знание и образование. Пианото е неговата първа и единствена истинска любов, а музиката – единственият предмет, който истински е изучавал. Тази вечер, както винаги, говори със страст и гордост за оркестъра си: в кои градове са гастролирали, с кои музиканти е работил. Майка ми върти очи и се изказва пренебрежително за всички прочути имена, които той не престава да ръси – настоява, че никога не ги е чувала.
– Как е ветеринарният ти кабинет, Роуз? – пита баба, измествайки разговора като вербален вариант на играта „Подай пакета“4.
– Още се крепи – отговаря Роуз.
– Не е за вярване, че на твоята възраст успя да изградиш такъв успешен бизнес от нищото, но ти как си?
– И аз се крепя в редките случаи, в които не падам.
Роуз открай време умее да запазва хладнокръвие, когато трябва да отговори на бързо изстреляни въпроси.
– А ти, Лили? – пита баба ми. – Имаше ли късмет с търсенето на работа?
Втората ми сестра е безработна от цяла вечност. Оцелява с помощите за хора, търсещи работа (въпреки че никога не търси), помощите за отглеждане на дете и милостинята на баба. Лили изважда още една цигара от джоба си, пъхва я между розовите си устни и я запалва с една от свещите на масата. За известно време уж беше спряла да пуши, докато беше бременна, но оттогава спря да се опитва да спира. Тя дръпва дълбоко и издишва върху нас пушек и отегчение.
– В момента е много трудно да си намериш работа – казва тя и използва една винена чаша вместо пепелник.
– Винаги е трудно да намериш нещо, ако не го търсиш – измърморва татко и всички го зяпват, включително Лили.
– Извинете ме – казва тя, става от масата и излиза от стаята, уж да провери как е Трикси, но несъмнено и за да се понацупи на горния етаж. Сестра ми открай време е много докачлив човек и се тръшка повече от малко дете. Очаквам баба да попита дали още доброволствам в онзи старчески дом – това може да не е много вълнуващо или доходоносно, но добротата също е удовлетворяваща и аз се гордея с това, което правя. Но преди разговорът да се насочи към мен, майка ми отново се нахвърля върху баща ми.
– Защо трябва постоянно да си толкова груб с Лили? Не е лесно сама да отглеждаш деца – аз го знам най-добре – казва Нанси веднага щом любимата ѝ дъщеря се отдалечава достатъчно, за да не я чува. Ако погледите можеха да убиват, баща ми щеше да е отдавна в моргата. Често съм се чудила защо майка ми обича най-много Лили. Може би защото когато я погледне, вижда себе си – като ходещо, говорещо огледало от младостта си, огледало, което ѝ показва каква е била някога.