Татко се опитва да не се поддава на провокацията, но е трудно да прекършиш лошите навици, когато си ги практикувал над тридесет години.
– Тя вече не е дете, Нанси. Има своя дъщеря, макар че нищо чудно, че толкова често го забравя, когато ти си се заела да бъдеш майка и на двете им.
– Е, все някой трябва да помага на децата ни. Ако всички бяхме хукнали по света да гоним мечтите си, тогава…
– На това помощ ли му викаш? Ти я задушаваш, винаги си я задушавала. Нищо чудно, че така и не се научи да е самостоятелна. Тя е такава благодарение на теб.
– Каква точно?
– Разглезена, егоистична, себична, мързелива, ужасно скучна жена с мъртви мозъчни клетки, която още се държи като дете, защото ти така и не спря да се отнасяш с нея като с дете. Интересува се повече от външността си, отколкото от дъщеря си. И все още е абсолютно безотговорна към пари, които не са нейни, защото никога не е вдигала малкото си пръстче с маникюр, за да спечели и едно пени.
Лили застава на прага.
Очевидно е чула всяка дума.
Никой не знае какво да каже.
Мълчанието, което следва, не е просто неловко, а болезнено. Всички проследяваме с поглед как Лили минава покрай кухненската маса, отива до хладилника, отваря вратата, сякаш търси вътре някакви отговори. Когато не ги намира, отваря още една бутилка бяло вино.
Във всички семейства има конфликти. Било между съпруг и съпруга, било между родители и деца, било между братя и сестри, това е толкова нормално, колкото изгревът и залезът. Но неразрешените конфликти разяждат взаимоотношенията като рак и понякога няма лечение. Въпреки всичко аз все още имам някои щастливи спомени за всички нас заедно, сгушени в ивиците и гънките, които ни разделиха. Невинаги сме били такива, каквито сме сега. Най-голямо съчувствие изпитвам към баба. Тя положи толкова усилия да създаде прекрасна вечер за всички, а както винаги, семейството ми намери начин да развали всичко.
– Кой ще желае малко подранила торта и шампанско по случай рождения ми ден? – пита баба с немощна усмивка.
– Аз! – обаждам се, вдигам ръка и се опитвам да разсея напрежението, поне засега.
Забелязвам, че Роуз цяла вечер не е казала почти нищо. Когато се обърнат към нея, говори, но това са само кратки, точни отговори. Някога може и да съм била бебчето на семейството, но установявам, че редовно се тревожа за най-голямата си сестра. Семействата, дори дисфункционалните, са свързани от особена любов, като сложно изплетена мрежа от милиони спомени и споделени мигове. Възлите в плетката са здрави, но има бримки, точно толкова големи, колкото да се изплъзнем през тях при погрешно хващане.
Времето навън се е влошило. Дъждът чука по прозорците като саундтрак, а свещите понякога трепкат при воя на вятъра. Майка ми и Роуз помагат на баба да раздигне масата, преди тя да донесе една от прочутите си домашни торти и да извади любимите си чаши за шампанско от шкафа. Изглеждат като произведени през двадесетте години на двадесети век, защото наистина са. Татко се заема с наливането на шампанското, отваря бутилката умело, сякаш го прави всеки ден, а баба се изправя и вдига чашата си. Изглежда така, сякаш ще произнесе някоя от речите си.
– Просто искам да благодаря на всички ви, задето дойдохте в „Морско стъкло“, за да отпразнуваме рождения ми ден утре. За мен е много важно, че цялото семейство се събра; направихте една старица много щастлива. За мен осемдесетият ми рожден ден е много важен и ако онази гледачка в Лендс Енд е била права, може да е последният ми! Вие сте единствените хора, с които исках да го прекарам. За семейство Даркър! – завършва тя и вдига чаша.
– За семейство Даркър! – повтарят всички почти в хор, преди баба да продължи:
– Искам да благодаря и на Ейми и Ада, задето ни осигуриха такава вкусна вечеря.
– Кои са Ейми и Ада, по дяволите? Мислех, че тя е сготвила – прошепва татко на Роуз и отпива още една глътка шампанско.
– Пилетата – прошепва Роуз в отговор. – Кръсти ги на Ейми Джонсън и Ада Лавлейс5 – две от героините, които я вдъхновяват най-много. Не помниш ли?
Франк почти се задавя, а баба продължава:
– За жалост Ейми почина в понеделник. А Ада умря три дни по-късно. Вдовишка скръб и нищо друго. Тази малка кокошка умря от разбито сърце…
Струва ми се, че докато го изрича, цялата стая отново поглежда към мен, и свеждам поглед към ръцете си.
– Безопасно ли е да ядем десетгодишна кокошка? – пита майка ми с изражение, сякаш ѝ се гади.
– Мисля, че да – отговаря баба. – Във всеки случай е по-безопасно, отколкото да скочиш от скала. Като стана дума за това, не искам да съм най-богатата жена в гробището и съм сигурна, че всички искате да знаете какво ще се случи, когато умра. Бих искала да се порадваме на времето, което ще прекараме заедно тази събота и неделя. Затова, вместо да продължавам да ви държа в напрежение, реших тази вечер да ви разкрия какво пише в завещанието ми.