– Не си писала нищо ново от години – каза татко.
– Ами, не ми беше останало какво да кажа. Но сега имам още една история, която бих искала да разкажа. За едно дисфункционално семейство, което донякъде прилича на нашето.
– Какво? – пита Нанси.
– Написала си книга за нас? – пита Лили.
– Започнах да нахвърлям някои идеи – казва само баба.
Татко стоварва чашата си на масата, без да иска.
– Е, добре, не мога да си представя, че тази история ще се продаде успешно. Искам да знам защо? Защо ни покани тук всичките, щом през цялото време си смятала да ни изключиш от завещанието? Аз съм ти син. Единственото ти дете…
– Моля те, говори по-тихо – прекъсва го Лили. – Трикси вече спи горе.
– Защото отдавна мисля за бъдещето на това семейство и за това, което ще остане след мен, когато си отида – отговаря баба.
Мисля, че се кани да каже още нещо, но не го прави.
Вместо това седи мълчаливо, с разширени очи – както и ние, – когато чуваме меланхоличния звън на камбанките отвън и затръшването на входната врата в другия край на къщата.
Почти десет часът е.
Приливът е дошъл.
Виждам, че всички мислим едно и също. Невъзможно е някой да мине по пътеката по това време на нощта, а тази вечер не очаквахме никой друг да се присъедини към нас в „Морско стъкло“.
– Може би Трикси се е събудила? – пита шепнешком майка ми.
– И е излязла да се разходи в дъжда? Не мисля – отговаря Лили.
Според мен всички знаем, че човекът, когото чуваме навън в коридора, не е моята племенница.
Всички членове на семейството ми вперват ужасен поглед в затворената кухненска врата, докато звукът на тежки стъпки по коридора се приближава. Всички затаяваме дъх, когато дръжката на бравата бавно започва да се навежда.
Осма
30 октомври, 22:00 ч. – осем часа до отлива
Татко се обляга назад на стола си, Нанси ахва, а Лили изругава, когато вратата се отваря със замах. Свещите на масата трепват и хвърлят зловещи сенки по лицата на всички седнали около нея и само Роуз успява да не загуби ума и дума, когато на вратата се появява мъж. Осветен е от лампата в коридора и ми трябват няколко секунди, преди да осъзная чия фигура хвърля нова сянка над вечерта.
В кухнята влиза Конър. Прекалено отдавна не съм виждала човека, когото обичам тайно още откакто беше момче. Прекарах голяма част от живота си в чакалнята на любовта, незабелязана от тези, които искам да ме видят. Другите хора сякаш намират любовта съвсем лесно – Лили никога не е имала проблем да привлече вниманието на силния пол, – но аз винаги съм била малко непохватна в това отношение. Никога не знам какво да кажа или да направя, когато харесвам някого, затова обикновено не казвам и не правя нищо. Все пак никой тук не би одобрил да имам връзка с Конър – нито преди, нито сега. Никога. Каня се да кажа нещо. Мисля, че всички се каним, но баба ни изпреварва.
– Конър, добре дошъл. Не знаех дали ще дойдеш.
– Ти си го поканила, така ли? – пита майка ми.
– Конър може и да не е Даркър, но е част от семейството – отговаря баба.
– Зависи от гледната точка – казва татко, забил поглед в масата.
Конър не обръща внимание на коментара му.
– Опитах се да ти звънна, да ти кажа, че закъснявам – забавих се на работа, – но изглежда, има проблем с телефона ти.
– Има. Не спирал да звъни, затова го спряла – казва Лили и отпива още една голяма глътка шампанско, сякаш е лимонада.
– Ами, исках да дойда – казва той.
Лицето на баба грейва като коледна елха. Тя винаги е обожавала Конър, както всички жени в това семейство в един или друг момент. Мъжът, когото виждам сега на прага – изглежда леко объркан, – ми напомня на момчето, с което се запознах някога. Има спомени, от които човек не може да избяга.
Когато всички ние видяхме за първи път деветгодишния Конър Кенеди с кофичката и лопатката му, беше горещ летен ден. Конър седеше сам на това, което бяхме започнали да мислим за свой плаж, точно срещу „Морско стъкло“. Стори ни се, че се е промъкнал незаконно. Заливът Черен пясък е обществена част от бреговата ивица, но никой никога не посещава тази конкретна ивица черен пясък. Прекалено трудно е да го направиш, без да паднеш от скалата, а има и множество табели, че е опасно да плуваш в морето. Не вярвам в любовта от пръв поглед, но в онзи ден с жените от моето семейство се случи нещо от пръв поглед. На всички ни.