Аз бях на четири, Лили – на осем, а Роуз беше на девет. Живеехме в свой собствен свят през онези детски лета в „Морско стъкло“, докато баща ми беше зает да обикаля истинския. Нанси ни оставяше през юли и се появяваше отново през август, като ни оставяше сами с баба седмици наред. В редките случаи, в които дръзвахме да попитаме къде отива майка ни, когато ни оставя, отговорът винаги беше един и същ: някъде другаде. Сестрите ми страдаха за нея повече от мен. Но аз винаги съм обичала „Морско стъкло“ – то е единственото място, което наистина съм чувствала свой дом.
В залива Черен пясък непознатите бяха рядка гледка. В онзи ден всички, включително баба, спряхме и се загледахме в това съвършено изглеждащо момче, седнало на нашия плаж. Изглеждаше толкова не на място, че сякаш точно тук му беше мястото. Както обикновено, Лили проговори първа – не точно с езика на Шекспир, но с въпроса, който всички ние искахме да зададем.
– Ти кой си?
Момчето погледна към нас, без да се впечатлява.
– Теб какво те засяга?
Пръстите на Лили се свиха в юмруци и се вдигнаха до кръста ѝ.
– Ние живеем тук.
Конър изглеждаше на възрастта на Роуз, но се държеше като много по-голям. Той стана, изтърси пясъка от ръцете си и зае същата поза като Лили.
– Така ли? Ами, и аз живея тук.
Той извади от джоба си едно йо-йо и започна да си играе с него, без да откъсва поглед от нас.
След това нещата ми се размиват. Понякога спомените ни се преоформят.
Баба скъси разстоянието между себе си и момчето и ни остави зад гърба си. Беше видяла синините по врата му, сенките под очите му – онези детайли, които само възрастта ти помага да разтълкуваш. Попита го къде живее и то обясни, че с баща му току-що са се преместили в една малка къща край морето.
– А майка ти? – попита баба.
Деветгодишният Конър впери поглед в нея и йо-йото тупна и отскочи няколко пъти, докато той реши как да отговори.
– Вече нямам майка.
– И нашите родители все ги няма – каза Лили, която го беше разбрала погрешно.
Баба покани Конър да дойде по пътеката и да пие лимонада с нас. Искаше да се обади на баща му и да му каже, че момчето е добре. По онова време нещата не стояха така, както сега; децата не знаеха, че трябва да са бдителни, ако някой възрастен им предложи студена напитка в горещ ден. Конър прие. Понякога ми се иска да беше отказал. Спомням си как за първи път мина по пътеката и дойде при нас, без да спира да тупка йо-йото, сякаш от това зависеше животът му. Той беше най-пленителното създание, което бяха виждали моите четиригодишни очи.
Новият ни съсед живееше на километър и половина от нас, но това изобщо не е много, когато си дете и си търсиш компания. Наоколо нямаше много деца, с които да си играе Конър, а сестрите рядко са доволни от собствената си компания, когато се появи някой по-интересен. Конър зае постоянно място в живота ни и мисля, че може да съм се влюбила в него още в онзи ден. Хареса ми вкусът на името му в устата ми и върху езика ми – толкова много, че си го шепнех сама в дните, в които той не ни идваше на гости. Това беше като междинно хранене между основните. Тази случайна среща с Конър и неговото йо-йо промени завинаги формата на семейството ми.
Прекарваме младостта си в строене на пясъчни кули от амбиция, а после гледаме как животът духа пясъци на съмнение върху грижливо създадените ни кулички от желания и мечти, докато накрая вече изобщо не можем да ги видим. Трябва да се задоволим с по-скучен живот, да се установим в затворите на компромиса. Леко облекчени, че прозорците на света, с който сме се задоволили, са прекалено малки, за да надникнем навън, така че няма нужда да гледаме фантазиите във формата на кули, фантазиите кои сме можели да бъдем.
На света има два вида привлекателни хора: тези, които знаят, че са такива, и тези, които не знаят. Конър Кенеди го знае. Добрата му външност му вдъхва непоклатимо самочувствие, каквото изпитват много малко обикновени смъртни, а страхът от непознати му беше е чужд. Носи наболата си брадичка като маска, винаги си облича износени дънки и елегантни ризи, а русата му коса е достатъчно дълга да скрие сините му очи, когато падне в тях. Не прилича на журналист, но е точно такъв. На тридесет и няколко години е, а се държи като петдесетгодишен и е пристрастен към работата си.
Тази вечер бялата памучна риза на Конър е залепнала за гърдите му, а около краката му вече се е образувала малка локвичка вода. Изглежда така, сякаш може да е дошъл с плуване от сушата, но не е възможно – всички отдавна разбрахме, че мъртвото вълнение между сушата и острова може да е смъртоносно.