За да живея по-дълго, отколкото ми беше планирал животът, трябваше всеки ден да приемам коктейл от бета блокери, серотонинни инхибитори, синтетични стероиди и хормони, за да може сърцето ми да продължи да тиктака. Ако всичко това ви звучи като тежка работа с много изисквания, да знаете, че наистина беше така, особено когато бях едва петгодишна. Но децата са по-издръжливи от възрастните. Умеят много по-добре да извличат максимума от това, което имат, и прекарват много по-малко време в тревоги за това, което нямат. Технически умрях осем пъти още преди да навърша тринадесет и ако бях котка, щях да се притесня. Но бях човешко момиченце и имах да се тревожа за по-важни неща от смъртта.
Двадесет и девет години след травматичното си пристигане на този свят съм много благодарна, че имах повече време, отколкото някой предвиждаше. Според мен мисълта, че може скоро да умреш, наистина те кара да живееш по различен начин. Смъртта е последен срок, който променя живота ти, и аз ще бъда вечно задължена на всички, които ми помогнаха да остана тук и след края му. Правя всичко възможно да си платя предварително. Опитвам се да бъда добра с другите и със себе си и напоследък рядко се вторачвам в дребните неща. Може и да нямам много в материално отношение, но тези неща никога не са ме вълнували. Като цяло мисля, че съм късметлийка. Още съм тук, имам племенница, с която обожавам да прекарвам времето си, и се гордея с работата си като доброволка в един старчески дом. Както казва любимата ми обитателка всеки път щом ме види, тайната да притежаваш всичко е следната: да знаеш, че вече го имаш.
Понякога хората ме мислят за по-млада. Често ме обвиняват, че още се обличам като дете – майка ми открай време не одобрява вкуса ми към дрехите, – но аз обичам да нося джинсови рокли и ретро тениски. Предпочитам да нося дългата си черна коса на сложни плитки, отколкото да я подстригвам, и нищо не разбирам от гримове. Мисля, че изглеждам добре, като се има предвид колко много лоши неща са ми се случвали. Единственото визуално доказателство на проблема ми е издълбано в гърдите под формата на избелял розов белег. Хората ме зяпаха, когато носех нещо, което не го скриваше: бански, пуловер с остро деколте или лятна рокля. Никога не съм ги обвинявала. Понякога и аз го гледам; механиката, която ми позволява да удължа съществуването си, ме запленява. Тази розова черта е единственото външно доказателство, че съм родена малко дефектна. На всеки две години от леко нефункционалното ми детство лекарите се редуваха да ме отварят, да надникват вътре и да правят някои корекции. Аз съм като стара кола, която навярно трябва да е спряна от движение, но получава отлични грижи. Макар и невинаги и не от всички.
Семействата са като отпечатъци от пръсти: няма два еднакви и всички те оставят своите следи. В гоблена на моето семейство открай време има прекалено много измъкнали се конци. Бил е поразнищен дълго преди да се родя и ако се загледаш внимателно, може дори да видиш няколко дупки. Някои хора не могат да видят красотата в несъвършенството, но аз винаги съм обичала баба си, родителите и сестрите си. Независимо от техните чувства към мен и въпреки всичко, което се случи.
Баба ми е единственият човек в семейството ми, който ме обичаше безусловно. Обичаше ме толкова много, че написа книга за мен, или поне за момиченце със същото име. Ако моето ви звучи познато, това е причината. „Малката тайна на Дейзи Даркър“ е детски бестселър, написан и илюстриран от баба ми. Можете да го намерите в почти всички книжарници по света, често сгушен между „Грузулак“ и „Много гладната гъсеница“. Баба каза, че е решила да включи моето име в историята, за да мога да живея вечно, по един или друг начин. Беше много мило от нейна страна, макар че тогава родителите и сестрите ми не мислеха така. Подозирам, че и те искаха да живеят вечно, но се задоволиха да живеят от парите, които носеха авторските права.
След като написа тази книга, баба се сдоби с толкова пари, че не знаеше какво да ги прави. Не че човек би го разбрал от пръв поглед. Тя открай време беше щедра към благотворителни организации и непознати, но не и към себе си и семейството си. Вярва, че когато имаш прекалено много, започваш да искаш прекалено малко, и винаги се е колебаела, когато я помолехме за подаяние. Но това може би ще се промени. Преди много години, дълго преди да се родя, една гледачка на ръка на един панаир в Лендс Енд3, казала на баба, че няма да живее след осемдесетгодишна възраст. Тя никога не го забравила. Дори агентът ѝ знае, че не може да очаква повече книги. Така че утре не е само Денят на вси светии или осемдесетият рожден ден на баба. Тя мисли, че това е последният ѝ рожден ден, а те мислят, че може най-накрая да се доберат до парите ѝ. Семейството ми не се е събирало на едно и също място повече от десетилетие, дори за сватбата на сестра ми, но когато баба ги покани за последен път в „Морско стъкло“, всички се съгласиха да дойдат.