Баща ми, очевидно внезапно изтрезнял, задава въпроса, чийто отговор искаме да чуем всички.
– Как стигна дотук, по дяволите?
– С лодка – отговаря Конър.
– С лодка ли?
– Да, едно прекрасно изобретение, с което можеш да плаваш през морето – обажда се баба. – Сега ми доставят пощата и покупките тук с лодка веднъж седмично, така че няма нужда да обикалям из града или да се тревожа за прилива…
– Предполагам обаче, че не доставят след десет часа вечерта по време на буря, нали? – прекъсва я татко и приковава Конър с поглед като злодей с чувство за хумор от някаква комедия. – Каква лодка?
– С гребла, господин Даркър.
– Дошъл си с гребна лодка насред буря в тъмното?
– Да. Извинявайте, че закъснях толкова. Задържаха ме на работа – имаше убийство.
От устата на повечето хора това би прозвучало странно, но Конър е криминален кореспондент на „Би Би Си“. Журналистическият му пропуск още виси на лента на врата му.
– Успях да взема малка лодка назаем от един стар приятел – Хари от рибния магазин. Бурята не е толкова страшна, колкото звучи, а и не за първи път пресичам с лодка залива Черен пясък. Струва ми се, че прекъсвам нещо и не искам да развалям веселбата, но може ли да се кача горе и да си облека нещо сухо?
– Разбира се – отвръща баба. – Рожденият ми ден е чак утре. Просто се радвам, че дойде навреме за това. Преди да изчезнеш… намерих нещо твое. – Тя отива до бюфета, отваря един шкаф и изважда стар фотоапарат – полароид. Прилича на винтидж екземпляр от някой музей, но си го спомням, когато беше чисто нов.
– Имаш ли нещо против да щракнеш една бърза снимка на семейството? Кой знае кога пак ще се съберем всички?
Конър взема апарата, ние – неохотно – се приближаваме един до друг и той прави снимка, после подава бялото квадратче на баба. Тя го прикрепя към своя ретро хладилник с магнит във формата на ягода, преди дори да е извадила снимката.
– Благодаря, Конър. Предполагам, че ще е най-добре да спиш в стаята на Дейзи. Само там има свободно легло. Освен ако… не е прекалено…
– Нямам нищо против – обаждам се аз – малко прекалено бързо. Мисълта да спя в една и съща стая с Конър събужда в главата ми малка фантазия, която се е въртяла там няколко пъти. Лили прави физиономия, но аз не ѝ обръщам внимание.
– Нямам нищо против. Тук всички сме големи. Просто ми трябва място, на което да спя – казва Конър и фантазията ми се спихва. Не можеш да накараш някого да се влюби в теб. Не знам много, но това го знам. Семейството ми си разменя погледи, но аз се преструвам, че не забелязвам.
– Помниш ли къде е? – пита баба.
– Сигурна съм, че Конър си спомня всичко за Дейзи – казва Роуз.
Това е един от много малкото случаи, в които тази вечер е казала нещо, и думите ѝ ми действат като шамар.
Извинявам се и излизам от стаята. Конър прави същото. Нямам нищо против да спим в една стая, ако той няма; преди ми беше като брат. Не казвам нито дума, докато минаваме през коридора и покрай килера под стълбата. Веднъж като дете ме бяха заключили тук и го заобикалям отдалеч.
Самото стълбище е величествено и уникално в смисъл, че цялата стена до него е покрита с ръчно изрисувано семейно дърво. Изкривените от времето клони се простират по напуканата замазка от пода до тавана. Нарисувала го е баба – разбира се, че тя. Илюстрирала е живота ни така, сякаш е някоя от книгите ѝ – поредната история, която трябва да разкаже. Всички сме тук, окачени на крехките клонки. Нарисувала ни е в същия стил, в който рисува илюстрациите в детските си книжки – с черно мастило и писалки и четки с различна големина. Понякога – ако е „в настроение“, – рисува силуета на героите си с тръстика от градината. После, когато мастилото изсъхне, ги оцветява с палитра от водни бои. Обича да рисува хората, местата и предметите по начина, по който ги вижда тя, а това често се разминава с виждането на моделите ѝ. Героите ѝ са несъвършени, също като света, в който живеят, но децата ги обожават, може би заради честността, просветваща през това, което успяват да видят и прочетат. Другите детски автори сякаш захаросват книгите си в опит да направят света по-малко страшен. Но баба винаги казва истината и това кара читателите да я обичат.
Миниатюрните лица на някогашните и сегашните членове на семейство Даркър, нарисувани в огромните черни листа на дървото, не спират да се вглеждат в грешките, които правим всички ние. Мисълта един ден „Морско стъкло“ да се превърне в място, което не мога да посещавам, когато искам, ме изпълва с дълбока тъга. Всички ние имаме корени в това семейство и тази къща. Мисля, че никой от нас не може да избяга от тази истина.