Двамата с Конър поемаме по скърцащите стъпала към първия етаж и чак когато стигаме до някогашната ми детска стая и здраво затваряме вратата зад себе си, аз питам шепнешком:
– Защо трябваше да идваш?
До отсрещната стена на старата ми стая има метална кушетка с цвят на слонова кост. Баба я купи вече употребявана за всички онези нощи, в които спеше тук, прекалено уплашена да ме остави сама, в случай че сърцето ми спре през нощта. Понякога се събуждах и я виждах как ме гледа в мрака, чувах как шепне думи, които не можех да различа. Конър слага чантата си на кушетката, сякаш маркира територията си, обръща се с гръб към мен и започва да съблича мокрите си дрехи. Сядам на самия ръб на леглото си и извръщам глава. Идеята да спим в една стая може би все пак не беше толкова чудесна. Трябва да събера много смелост, преди да задам въпроса.
– Може ли просто да поговорим за това, което се случи?
Но Конър не отговаря. Отношенията ни са такива от дълго време. Колкото и да съжалявам, той сякаш не може да преодолее случилото се и да продължи напред, също като сестрите ми. Знам, че сигурно би предпочел никога повече да не ме види, но се радвам, че този уикенд все пак реши да дойде – заради баба. Това, което се случи, категорично не беше по нейна вина.
Останалата част от вечерта преминава в най-добрия случай като петно. Изтощена съм, но напоследък сякаш изобщо не мога да мигна, а атмосферата в къщата ми се струва още по-нездравословна от преди. Чухме как другите решиха да се оттеглят и да си легнат почти веднага след като ние излязохме от кухнята. Стаята на баба е най-голямата спалня в дъното на къщата и баба прошепва „лека нощ“, когато минава край вратата ми. Лили и Трикси се настаняват в стаята, в която Лили и Роуз живееха като деца. Майка ми се качва последна по стълбите. Разбирам, че е тя само защото я чувам да говори приглушено с някого на върха на стълбището.
– Ще се махнем оттук веднага щом се развидели. Знаех си, че дъртата вещица няма да ни остави дори едно пени.
Заслушвам се до вратата, докато майка ми бърза по коридора към стаята за гости, която някога делеше с баща ми. Роуз остава долу – предпочела е да спи на един диван в библиотеката. Татко каза, че и той би предпочел да остане долу и да се затвори в музикалната стая – неговото убежище като дете. Винаги изпитва нужда да изчезне в музиката си, когато истинският свят стане прекалено шумен.
Но „Морско стъкло“ вече не е шумна. Върнала се е към своя собствен вариант за тишина.
Чувам морето зад прозореца си, както и бавното стабилно дишане на Конър. Усещам, че е още буден. Оставам абсолютно тиха и неподвижна, докато го чувам как става и минава на пръсти през стаята. Слушам как отваря лаптопа си на бюрото в ъгъла. Тук няма интернет, но изглежда, Конър не може да устои на изкушението да свърши малко работа през уикенда. Откакто стана криминален кореспондент на „Би Би Си“, е станал работохолик. Може би защото когато работиш толкова усърдно за нещо, понякога живееш в страх да не го загубиш.
Той излиза на пръсти от стаята, вероятно за да отиде до тоалетната по-нататък по коридора, и докато го няма, аз ставам, минавам по опърпания килим до неговата част от стаята и се взирам в лаптопа му. Това, което виждам, няма нищо общо с работата му. Повече прилича на стихотворение. Странно, защото Конър никога не си е падал по писането на художествени текстове – всъщност на нищо творческо. Той е човек, който обича да работи само с факти. Или поне обичаше.
Чувам стъпки в коридора, скърцане на дъски, издаващи, че някой не си е в леглото, и разбирам, че трябва да побързам. В детински опит да привлека вниманието на Конър и да направя нещата помежду ни не толкова неловки, написвам с показалец съобщение, вдъхновено от Хелоуин. Не мога да пиша правилно и съм ужасна със съвременните технологии, но се усмихвам на себе си, когато буквите се появяват на екрана.
„Ууу!“
Отивам обратно в своята част на стаята, наблюдавам и чакам. Конър се връща, взира се в думата, обръща се и се намръщва в посока към мен. Иска ми се да каже нещо, каквото и да е, но както обикновено, той не продумва. Спря да говори близо до мен по същото време като Роуз и каквото и да казвам или правя, сякаш не мога да променя нещата. Понякога се взира в мен така втренчено, че изпитвам почти физическа болка. Аз съм като дума, която не може да разчете, или пъзел, който не може да разреши, също като кубчето Рубик, което като дете не можеше да нареди, накъдето и да се опитва да ме извие. Конър ляга обратно на кушетката и се обръща с лице към стената. Аз обръщам гръб на разочарованието, което изпитвам, и се питам защо той не може да ме види такава, каквато съм сега, или да говори за това, което се случи тогава. Никой не може да избяга от сянката си, но той винаги е бил решен да опита.