В тази част на къщата е студено и аз потръпвам от другата страна на стаята и лягам на леглото, което винаги е било мое. Примигвам в тъмнината, вслушвам се в шума от дишането на Конър, който се преструва, че пак е заспал. На тавана има галактика от звезди – стикери, които блестят нощем и са почти на моята възраст. Предполагам, че ще продължат да светят дълго след като си отида, също като звездите в небето, и понякога ми се струва, че никой в това семейство няма да забележи, ако просто изчезна. Понякога си мисля, че им се иска никога да не се бях раждала. Затварям очи и от тях се изплъзва една-единствена сълза, търкулва се по бузата ми и намокря възглавницата.
След известно време чувам шум на долния етаж. Никога не съм можела да спя добре и сега дори не съм сигурна дали изобщо съм заспивала. Сещате ли се за кошмара, който хората сънуват понякога? В който им се струва, че падат? Аз постоянно го сънувам. Когато проверявам часовника в стаята си, виждам, че е почти точно полунощ. Само след няколко секунди осемдесетте часовника долу започват да бият, съгласни с мен. Веднага щом и последният отмерва дванадесет, чувам ужасен вик.
Девет
31 октомври, полунощ – осем часа до отлива
Виковете спират.
– Чу ли това? – прошепвам аз, но Конър го няма.
Излизам тичешком от стаята, хуквам по площадката, слизам по стълбите, пресичам коридора и влизам в кухнята в дъното на къщата. Племенницата ми стои по средата на стаята, облечена с розова пижама, с която изглежда много по-малка, отколкото е. И плаче. Когато поглеждам надолу, разбирам защо.
Баба лежи на пода по бяла памучна нощница. Очите ѝ са затворени, кожата – сива, на главата ѝ зее голяма отворена рана, а под нея се събира локва кръв. Кучето Попинс лежи до нея и нито тя, нито то помръдват. Един стол се е прекатурил, сякаш баба е стояла права на него и е паднала. И виждам, че има кръв по печката „Ага“, където може да си е ударила главата. Всичко в стаята утихва, нищо не помръдва и секундите сякаш се превръщат в минути. Дори морето и дъждът навън изведнъж притихват, докато оглеждам сцената, сякаш светът ми е застинал в кадър. А после до слуха ми отново достига плачът на Трикси. По лицето ѝ се стичат сълзи.
– Шшт, няма нищо. Просто ми кажи какво се случи – обръщам се аз към Трикси, втурвам се към баба и коленича на пода до нея, като внимавам да не я докосвам или да направя нещата още по-лоши. – Бабо, чуваш ли ме?
Тя не помръдва, но Попинс ме поглежда с тъжни очи и започва да скимти.
– Ще се оправи, старо момиче. Трябва само да запазим спокойствие.
– Какво става, по дяволите? Защо не си в леглото и какви са всички тези крясъци? – пита Лили и нахълтва в леденостудената кухня само по розова копринена нощница. Дъщеря ѝ се втурва към нея. Повечето тийнейджъри са деца, облечени като възрастни, но моята племенница все още е дете в наистина много отношения.
– Боже мой! – възкликва Лили, когато вижда тялото на баба. – Тя наистина ли…?
– Не знам – прошепвам аз.
– Какво се е случило? – пита Роуз, която се е появила изневиделица напълно облечена, сякаш е спала с дрехи. – Дръпнете се и ме оставете да видя.
– Защо? – пита Лили. – Ти не си човешки лекар.
Тя прави крачка към баба и Попинс започва да ръмжи. Никога не съм виждала или чувала животното да се държи по този начин.
Роуз застава помежду им.
– Няма нищо, Попинс, само се опитваме да помогнем на баба. Хайде, старо момиче! Дръпни се, пречиш.
Попинс изпълнява командата ѝ, сякаш разбира всяка изречена от нея дума, и започва да наблюдава отблизо, с наведена глава и тихо ръмжене.
Роуз внимателно търси пулс, но няма нужда да съм човешки лекар – или ветеринар, – за да знам, че нещата не са добре. Раната отстрани на главата на баба изглежда дълбока, загубила е много кръв и трябва да погледна настрана, когато виждам нещо, което може да е мозъчна тъкан, в червената локва на пода. Виждала съм същия сивкав оттенък на лицата на толкова обитатели в старческия дом, в който работя като доброволка, и се боя, че знам какво означава той.
Конър застава на прага – напълно облечен, също като Роуз – и аз се питам защо се е забавил толкова дълго, докато слезе, и къде е бил. Лили му обръща гръб и се опитва да утеши Трикси. Тогава забелязвам ръцете на баба, стиснати в юмруци до хълбоците. Едната държи екземпляр на „Малката тайна на Дейзи Даркър“. Другата държи нещо, което ми заприличва на цигара, но когато поглеждам по-внимателно, виждам, че е парче тебешир. Впервам поглед в черната стена в другия край на кухнята. Рецептите и скиците, които бяха там по-рано, са изтрити до една. Вместо това има стихотворение, също като в бестселъра на баба за мен. Но думите са променени. Книгата започва със „Семейството на Дейзи Даркър беше прекрасно.“ Но стихотворението с тебешир на страната е коренно различно.