– Вижте – казвам аз и един по един всички в кухнята се обръщат да го прочетат.
Семейството на Дейзи Даркър беше от черно по-черно.
Един умря, а другите излъгаха, че не е станало нищо нередно.
Бабата на Дейзи Даркър беше най-стара, но и най-неразумна.
Завещанието ѝ накара ги да се почувстват ужасно, затова трябваше тя да умре безопасно.
Бащата на Дейзи Даркър след мечтите си тича до изнемога.
Себичността и пианото вкараха го накрая във гроба.
Майката на Дейзи Даркър беше актриса със сърце най-студено.
От трите деца не обичаше всички и заслужаваше да загуби ролята уредена.
Роуз, на Дейзи Даркър сестрата, беше най-голяма от трите – и умна, и тиха, прекрасна, но обречена да умре в самота.
Лили, на Дейзи Даркър сестрата, бе най-суетната сред децата –
себична, разглезена, вещица съща. Заслужаваше онзи куршум във главата.
Племенницата на Дейзи Даркър бе преждевременно умно момиченце.
Както всички патета, изоставени в тишината, не би понесла добре пущинака.
Тайната история на Дейзи Даркър, уви, трябва да се разкаже.
Но сърцето ѝ болно беше за нея началото, беше и краят.
Близките на Дейзи Даркър похабиха толкова години в лъжа.
Обречени заедно, те урока научиха, преди да умрат.
Баба навярно е писала това стихотворение, когато е паднала.
– Защо е написала такива ужасни лъжи за всички ни? – пита Лили.
Виждам как Роуз и Конър се взират в тебеширената поема, но нямат отговор на този въпрос. Сякаш никой от нас не знае нито какво да каже, нито какво да направи. Лили, която винаги е намирала мълчанието за прекалено неловко, отново го загръща със звука на гласа си.
– Току-що осъзнах, че е Хелоуин – казва тя с немощна усмивка. – Може би това е нещо като почерпка или пакост?
Вярно, баба открай време обичаше да ни погажда номера на Хелоуин. Това беше любимата ѝ нощ от годината, по много причини. Тя вярваше в древните келтски корени на празника и ни напомняше за тях всяка година, когато празнувахме рождения ѝ ден. Келтите, живели в Англия, Ирландия, Шотландия и Уелс преди повече от две хиляди години, вярвали, че на тридесет и първи октомври се отваря портал между живите и мъртвите и загубените души могат да се върнат на земята. Баба винаги беше готова да повярва, че призраците съществуват, но вярваше, че това е единственото време в цялата година, когато те вървят сред нас.
– Помните ли, когато баба ни учеше да играем на почерпка или пакост като деца? Как палеше много свещи и ни плашеше със своите истории за призраци? – попита Лили, сякаш очакваше баба да седне и да се засмее колко лесно сме се хванали.
– Това не е почерпка или пакост – обажда се Роуз и избърсва една сълза от бузата си. Роуз почти никога не плаче. – Мъртва е.
Баба
Бабата на Дейзи Даркър беше най-стара, но и най-неразумна.
Завещанието ѝ накара
ги да се почувстват ужасно, затова трябваше тя да умре безопасно.
Казваше, че ги обича всички, но невинаги беше така.
Натрупала беше гняв от сърце и душа.
Сина си не искаше – искаше момиче или нищо въобще.
На внучките радваше се, но скоро остана със скърбящо сърце.
Първата беше прекалено умна, а втората – глупава. На третата всички надежди заложи.
Но детето роди се със слабо сърце, винаги на острието на ножа.
Баба живееше вкъщи сама, със приятелка куче.
И боеше се вече, че идва смъртта, от гадателка както научи.
Времето дойде, но никой не знаеше кой е виновен, когато откриха я с удар съдбовен.
Трудно е за озлобена жена да изпиташ скръб голяма – поне един е щастлив, че нея вече я няма.
Десет
31 октомври, 00:15 ч. – по-малко
от шест часа до отлива
– Кой я откри? – пита Роузи и поглежда към всички един по един, докато накрая очите ѝ се спират на Трикси. – Ти ли?
Роуз общува по-добре с животните, отколкото с децата, и Трикси отново заплаква. Изглежда толкова малка и уязвима с розовата пижама. Изпитвам непреодолим порив да я прегърна, когато сваля очилата си с една ръка и избърсва сълзите си с другата. Роуз смекчава тона си.