Домът ѝ на корнуолското крайбрежие беше мястото на най-щастливите ми детски спомени. Както и на най-тъжните. Тук аз и сестрите ми прекарвахме всяка Коледа и всеки Великден, както и лятната ваканция, след като родителите ми се разведоха. Аз не съм единствената, която страда от сърце в семейството. Не знам дали родителите ми, сестрите ми или дори агентът на баба вземат сериозно предсказанието на гледачката за предстоящата ѝ смърт, но аз – да. Защото понякога най-странните неща могат да предскажат бъдещето на човека. Например аз и името ми. Една детска книжка, озаглавена „Малката тайна на Дейзи Даркър“, промени завинаги семейството ми и се превърна в нещо като предсказание. Защото аз наистина имам тайна и мисля, че е време да я споделя.
1 Daisy (англ.) – маргаритка. – Бел. прев.
2 Darker (англ.) – по-тъмен, по-мрачен, по-таен. – Бел. прев.
3 Land’s End (англ.) – „Краят на земята“. Туристически комплекс в Корнуол. – Бел. прев.
Две
30 октомври 2004 г. – 16:00 ч.
Зървам отново „Морско стъкло“ и дъхът ми секва.
Обикновено пътят от Лондон до Корнуол е поне пет часа с кола, а с влак – малко по-кратък. Аз обаче винаги съм обичала да сменям шума и оживлението на големия град с плетеница от изкривени спомени и селски пътища. Предпочитам по-прост, по-бавен, по-тих живот, а Лондон по природа е шумен. Обратният път до Корнуол често ми изглежда като пътуване във времето, но днешното пътуване се оказа по-бързо от очакваното и сравнително безболезнено. Това е хубаво, защото исках да стигна бързо. Преди другите.
Радвам се да видя, че почти нищо не се е променило след последното ми посещение. Каменната викторианска къща с нейните кулички и покрив с тюркоазени плочки сякаш е построена от същите гранитни скали, върху които се издига. Някои от външните стени все още са украсени с парченца синьо-зелено стъкло, които искрят на слънцето и дават името на къщата. Малката сграда се издига над прибоя на вълните, които я заобикалят, кацнала на свой собствен мъничък остров съвсем близо до корнуолския бряг. Както с много неща в живота ми, е трудно да я намериш, ако не знаеш накъде да гледаш. Скрита от ронещи се скали, неотбелязани на карта пътеки, в малко заливче, познато на местните като залива Черен пясък, тя буквално е една аномалия. Това не е онзи Корнуол, който виждате на пощенските картички. Но дори да изключим проблема с достъпа, има предостатъчно причини хората да стоят настрана.
Баба ми е наследила „Морско стъкло“ от майка си, за която казват, че го спечелила на карти от един пиян херцог. Според историята той бил прочут бонвиван, който построил ексцентричната къща през деветнадесети век, за да забавлява богатите си приятели. Но не можел да носи на пиене и след като загубил своя „летен дворец“ заради една жена, удавил и скърбите си, и самия себе си в океана. Въпреки трагичното си минало това място е част от семейството ни също толкова, колкото съм аз. Баба е живяла тук от раждането си. Но макар че никога не е искала да живее някъде другаде и е натрупала малко състояние от детски книжки, така и не инвестирала кой знае колко в подобрения на дома. В резултат „Морско стъкло“ буквално пропада в морето и също като мен, навярно няма да оцелее още дълго.
С времето мъничкият остров, на който е била построена къщата преди почти двеста години, бавно е ерозирал. Фактът, че е бил изложен на цялата сила на Атлантическия океан, както и на векове вятър и дъжд, е взел своята дан. Къщата е издута от тайни и влага. Но въпреки лющещата се боя, скърцащите подове и прастарите мебели, за мен „Морско стъкло“ винаги е била дом повече от което и да било друго място. Аз съм единствената, която все още редовно гостува на баба: разводът на родителите ни, натовареният ни живот и фактът, че със сестрите ми нямахме почти нищо общо и не е за вярване, че сме роднини, направиха семейните събирания почти несъществуващи. Затова този уикенд ще е специален в не едно отношение. Жалостта изчезва с възрастта, омразата умира и се ражда, но вината може да продължи цял живот.