Пътуването дотук ми се стори безкрайно самотно и финално. Пътят води към скрита пътека на върха на скалата, която скоро свършва неочаквано. Оттук има само два начина да слезеш до залива Черен пясък: да скочиш от сто метра височина към сигурна смърт или да тръгнеш по стръмна камениста пътека към пясъчните дюни долу. На места пътеката е почти срината, затова трябва да внимаваш къде стъпваш. Макар че идвам тук от толкова години, за мен заливът Черен пясък все още е най-красивото място на света.
Късното следобедно слънце вече е надвиснало ниско в мъгливосиньото небе, а шумът на морето е като стар познат саундтрак, който ми е липсвал. На цели километри разстояние няма нищо и никого другиго. Виждам само пясъка, океана и небето. И „Морско стъкло“, кацнала на старинните си каменни основи в далечината. Вълните се разбиват в скалите, върху които е построена.
Стигам жива и здрава до подножието на скалата, събувам си обувките и се наслаждавам на пясъка между пръстите на краката си. Сякаш си идвам у дома. Не обръщам внимание на ръждясалата стара ръчна количка, оставена тук да ни помогне да транспортираме и себе си, и багажа си до къщата – напоследък пътувам почти без багаж. Хората рядко имат нужда от нещата, които си мислят, че им трябват, за да бъдат щастливи. Поемам по дългия път по естествената издигната пътека от пясък, която съединява приливното островче на „Морско стъкло“ със сушата. Човек може да стигне до къщата само при отлив – през всяко друго време е откъсната от света. Баба ми открай време предпочиташе книгите пред хората и желанието ѝ да остане насаме с тях като цяло биваше изпълнено и почти гарантирано от това, че живееше на такова недостъпно място.
Невидимите отломки от корабокрушенията в живота ми са разпилени по целия уединен залив с прочутия му черен пясък – тъжен спомен за всички пътувания, които бях прекалено уплашена да предприема. В живота на всеки човек има непроучени води – местата и хората, които не сме успели да намерим докрай, – но когато ти се струва, че никога няма да ги проучиш, изпитваш особен вид тъга. Неизследваните океани на сърцето и ума ни обикновено се дължат на липса на време и доверие на мечтите, които сме хранили като деца. Но възрастните забравят как да вярват, че мечтите им може да се сбъднат.
Искам да спра и да усетя насладата от мириса на океана, да се порадвам на топлото следобедно слънце по лицето си и на западния вятър в косата си, но времето е лукс, който вече не мога да си позволя. Като начало, не разполагам с много време. Затова забързвам напред, въпреки че влажният пясък полепва по ходилата ми, като че ли се опитва да ме спре, а чайките, които се носят и крещят над главата ми, сякаш се опитват да ме предупредят да се махна. Умът ми превежда виковете им в думи, които не искам да чуя.
„Върни се! Върни се! Върни се!“
Не обръщам внимание на всички тези поличби, които сякаш ми подсказват, че това посещение е лоша идея, и тръгвам малко по-бързо. Искам да пристигна по-рано от другите, за да видя мястото такова, каквото съществува в паметта ми, преди да развалят всичко. Питам се дали другите хора очакват с нетърпение да видят семейството си и същевременно се страхуват – както винаги се чувствам аз. След като стигна, всичко ще се оправи. Така си казвам. Макар че дори самата мисъл звучи като лъжа.
Комплектът камбани, който виси на порутената веранда, се опитва да ме поздрави с „добре дошла у дома“ с меланхолична мелодия, дирижирана от вятъра. Изработих ги за баба си една Коледа, когато бях дете – събрах всички гладки, кръгли парченца синьо и зелено стъкло, които намерих на брега. Тя се престори, че харесва подаръка, и камбаните си останаха завинаги на верандата. Лъжите, които изричаме от обич, са светлобели. На прага виждам огромна тиква, в която е издълбано в детайли страшно лице за Хелоуин – баба открай време обича да украсява къщата по това време на годината. Преди да стигна до голямата, очукана от времето дървена врата, тя се отваря със замах и отвътре излиза обичайната посрещачка.
Попинс, староанглийска овчарка, е най-доверената компаньонка на баба ми и най-добрата ѝ приятелка. Кучето хуква към мен – огромна подскачаща топка от сива и бяла козина, задъхана и сякаш усмихната, размахала опашка така, като че ли от това зависи животът ѝ. Казвам ѝ „здравей“, започвам да се суетя около нея и се възхищавам на двете плитчици и розовите панделки, които пречат на дългата ѝ козина да влезе в големите кафяви очи. Кучето се обръща, поглежда към къщата и аз проследявам погледа му. На прага стои баба ми: висока само метър и петдесет и грейнала от радост. Ореолът от непокорни бели къдрици обрамчва хубавото ѝ малко лице, набраздено от възрастта и виното. Облечена е от глава до пети в розово и пурпурно – любимите ѝ цветове. Включително розови обувки с пурпурни връзки. Някои хора може би биха видели у нея ексцентрична старица или прочутата авторка на детски книжки – Беатрис Даркър. Аз обаче виждам просто баба си.