Тя се усмихва.
– Влизай, преди да е заваляло.
Понечвам да я поправя за времето – помня, че само преди миг усетих слънцето по лицето си, – но когато вдигам глава, виждам, че съвършено синьото, достойно за снимка небе над „Морско стъкло“ сега е потъмняло до палитра от кално сиво. Потръпвам и осъзнавам, че е и много по-студено, отколкото съм забелязала преди. Сякаш наближава буря. Баба ми има навика да предусеща времето преди всички други. Ето защо правя това, което ми казва – както винаги – и влизам вътре след нея и Попинс.
– Защо просто не си починеш малко, преди да дойдат другите? – казва баба, изчезва в кухнята и ме оставя – заедно с кучето – в коридора. Нещо ухае много вкусно. – Гладна ли си? – провиква се тя. – Искаш ли да хапнеш нещо леко, докато чакаме?
Чувам трополенето на стари тенджери и тигани, но знам, че баба мрази да я притесняват, когато готвят.
– Не, благодаря – отговарям. Попинс ме поглежда неодобрително – тя никога не отказва храна – и хуква към кухнята, несъмнено с надеждата сама да си намери нещо за хапване.
Признавам, че може би щеше да ми е приятно баба да ме поздрави с прегръдка, но и двете сме позагубили форма, когато става дума за привързаност. Предполагам, че мисълта за предстоящото семейно събиране я изнервя също толкова, колкото и мен, а всеки преработва нервността по различен начин. С някои хора виждаш страха на повърхността, докато други се научават да крият тревогите си вътре в себе си – невидими, но не и забравени.
Първото, което забелязвам, както винаги, са часовниците. Невъзможно е да не ги забележиш. В коридора има осемдесет часовника с най-различни цветове, форми и големина и всички тиктакат. Стената е пълна с време. По един часовник за всяка година от живота на баба, всички те внимателно подбрани от нея самата, за да напомнят и на нея, и на света, че нейното време си е нейно. Като дете часовниците ме плашеха. Чувах ги от стаята си – тик-так, тик-так, тик-так, – сякаш неуморно нашепваха, че моето време изтича.
Неприятното ми предчувствие за този уикенд се връща, но не знам защо.
Тръгвам след неотговорените си въпроси и влизам още по-навътре в „Морско стъкло“ с надеждата вътре да намеря отговори. Незабавно ме изпълва странна смесица от спомени и съжаления. Познатите гледки и аромати на мястото, възхитителната плетеница от носталгия и солен въздух ме пренасят назад във времето. Разреденият мирис на океана се таи във всеки ъгъл на старата къща, сякаш морето се е пропило във всяка тухла и всяка греда.
През всички тези години, откакто помня това място, нищо не се е променило. Белите варосани стени и дървеният под изглеждат точно така, както когато аз и сестрите ми бяхме деца – може би малко захабени от остатъците от любов и загуба, които бяха подслонявали помежду си. Вдишвам всичко и усещам, че все още мога да ни видя като хората, които бяхме някога, преди животът да ни промени и да ни превърне в хората, които сме сега, така както морето без усилия преоформя пясъка. Разбирам защо баба никога не е искала да живее някъде другаде. Ако това място беше мое, и аз никога нямаше да го напусна.
Отново се питам защо е поканила цялото семейство тук за рождения си ден, когато знам, че не обича всичките му членове. Дори не ги харесва всичките. Може би иска да уреди въпросите, останали неразрешени? Понякога любовта и омразата се преплитат и няма как да развържем възела на чувствата, които изпитваме. Когато задавам въпроси на другите, често задавам въпроси и на себе си. Ако имах възможност да изгладя гънките в живота си, преди да е свършил, кои щях да избера? Кои връхчета и плисета бих искала най-много да разгърна, за да не могат повече да нащърбват портрета на човека, като когото искам да ме помнят? Според мен гънките и петната в тъканта на живота ни съществуват, защото за това има причина. Идеята за празно платно може да звучи привлекателно, но гледката не е особено интересна.
Тръгвам по скърцащата стълба и оставям часовниците да тиктакат зад гърба ми. Всяка стая, зад която минавам, е пълна с призраците на спомените от всички тези дни, месеци и години, през които съм вървяла по този коридор. Гласовете от миналото ми се промъкват в настоящето ми, като се преструват на шума на морето. Мога да ни видя как тичахме тук като деца, опиянени от океанския въздух, как си играехме, криехме се, наранявахме се една друга. В това аз и сестрите ми бяхме най-добри. Научихме се от малки. Детството е надбягване да откриеш кой си всъщност, преди да станеш човекът, който ще бъдеш. Не всеки печели.