Влизам в стаята, която винаги е била моя – най-малката в къщата. Все още е украсена така, както когато бях момиче, с бели мебели – изтъркани по крайно нешикозен начин – и стари, ронещи се тапети, покрити с избеляла шарка с маргаритки. Баба е жена, която казва и прави нещата само по веднъж и никога не сменя нищо, ако не е повредено. Винаги слагаше цветя в стаите ни, когато идвахме да ѝ погостуваме като деца, но забелязвам, че вазата в стаята ми е празна. Вместо това виждам сребърна купа, пълна с изсушени цветя, билки и плодове – красива смесица от борови шишарки, изсушени листенца и мънички миди. На рафта с книги забелязвам „Малката тайна на Дейзи Даркър“ и това ми напомня за моята собствена тайна. Тази, която никога не пожелах да споделя. Засега отново я заключвам в кутията в главата си, където я държа от самото начало.
Океанът продължава да озвучава неспокойните ми мисли, сякаш се опитва да ги смълчи с безмилостния шепот на морето. Звукът ми действа успокояващо. Чувам как вълните се разбиват о скалите долу, а прозорецът на спалнята ми е изцапан с пяната от този сблъсък. Капчиците се стичат по стъклото като сълзи, сякаш самата къща плаче. Надниквам навън и морето отвръща на погледа ми, студено, безкрайно и непрощаващо. По-тъмно от преди.
Част от мен все още се тревожи дали не сбърках, като дойдох, но не ми се струваше редно да остана настрана.
Семейството ми скоро ще пристигне. Ще мога да ги гледам как минават по пясъчната пътека един по един. Мина толкова време, откакто всички бяхме заедно за последен път! Питам се дали всички семейства имат толкова много тайни, колкото ние? Когато дойде приливът, ще бъдем отрязани от света в продължение на осем часа. Когато настъпи отливът, се съмнявам, че някога отново ще се съберем всичките.
Три
30 октомври 2004 г. – 17:00 ч.
Баща ми пристига първи.
Като идва навреме, това е неговият начин да каже „Обичам те“. Откакто се помня, той изразява чувствата си чрез съблюдаването на времето, неспособен да демонстрира привързаността си по начина, по който го правят повечето бащи. Но когато си спомня, че е израснал тук като единствено дете, в къща, пълна с часовници, на мъничък приливен остров, предполагам, че не е спирал да мисли за времето. Подозирам, че като момче често е отброявал минутите, преди да може да излезе. Наблюдавам го от прозореца на стаята си, докато се влачи по влажния пясък. Слънцето все още залязва, разтопява се в небето в палитра от розово и пурпурно, която не изглежда истинска. Татко поглежда към мен, но ако ме е видял, нито се усмихва, нито ми махва.
Франк Даркър е неуспял композитор, който се занимава предимно с дирижиране. Все още обикаля целия свят с оркестъра си, но макар че това звучи бляскаво, изобщо не е. Той работи по-усърдно от всеки друг, когото познавам, но не печели толкова, колкото бихте си помислили. След като плати заплатите, сметките за хотела и разноските на целия оркестър, не му остават много пари. Но обича работата си и хората, с които работи. Може би прекалено много: той възприема оркестъра си като семейство повече, отколкото нас.
Баща ми изглежда в добра форма за своите над петдесет години. Косата му все още е гъста и черна, носи куфара си с лекота, макар че той изглежда доста голям за една нощ престой. Забелязвам, че е предпочел да не използва ръчната количка, оставена от другата страна на пътеката, за да си помогне с багажа. Подозирам, че ще търси от баба друг вид подаяние. Гърбът на татко е леко изкривен след толкова години пред пианото, а костюмът му като че ли му виси мъничко, сякаш животът го е смалил. Забелязвам, че е облечен като за погребение, а не за рожден ден на близък. Проследявам с поглед как стига до входната врата и се опитва да се успокои, сякаш е музикална творба, която не желае да бъде написана.
Той знае – както всички нас, – че баба смята да остави тази къща на някоя роднина. Жена. Наследила я е от майка си, чието предсмъртно желание е било „Морско стъкло“ винаги да принадлежи на жените от семейство Даркър. Решението да пропусне едно поколение разстройва много баща ми още от мига, в който разбра за него. Татко никога не е искал къщата, просто му трябваха пари, за да задържи оркестъра си. Ако зависеше от него, щеше да е продал това място още преди години. Баба финансира амбициите на баща ми още откакто е бил дете, но колкото и много да му дава, все не му стига. Слизам на долния етаж, за да го видя, макар да знам, че би предпочел да не ме вижда. Внимавам никога да не оставам сама със себе си прекалено дълго, защото не може да ми се вярва.