Попинс вече е на вратата и баба я отваря, преди баща ми да е успял да почука. Лицето ѝ грейва, когато вижда кой е насреща – искрена усмивка, разкриваща равни бели зъби, все още достатъчно остри да захапят.
– Здравей, Франк.
– Майко – казва той със странно леко кимване. – Радвам се да те видя.
– Така ли? Може би трябва да започнеш да идваш по-често? – В очите ѝ заискрява дяволито пламъче, но всички знаем, че говори сериозно. Преди фактът, че беше сама, никога не я караше да се чувства самотна, но с възрастта нещата и хората, които ни липсват, се променят.
Татко не отговаря. Най-добре е да отбягваш парливите теми, когато си се парил прекалено често. Вместо това поглежда към стената от часовници, оставя куфарчето си на пода и закачва палтото си на закачалката. Носи едно и също дебело черно вълнено палто от години, не защото не може да си позволи ново, а защото открай време е човек с навици.
– Не забравяй да въведеш времето си – казва баба и му препречва пътя, когато той се опитва да тръгне към всекидневната. Някога тази къща е била негов дом, а за хора като баща ми детският им дом е обитаван от какви ли не призраци. Скоро големият човек започва да се държи като малко момче.
Часовниците, покрили стените в коридора, са с най-различна големина, цвят и модел. Има големи часовници и малки часовници, кръгли часовници и квадратни часовници, дигитални часовници и часовници с кукувица, музикални часовници и часовници с махало, уникални часовници и дори един винтидж пясъчен часовник за стена, в който има пясък от залива Черен пясък. Часовникът близо до входната врата е един от любимите на баба – античен дървен часовник с въвеждане на времето от една стара корнуолска фабрика, първоначално използван от персонала, за да отбелязват началото и края на работното си време. Баща ми въздъхва. Той е човек, който отстъпва пред повечето предизвикателства, вместо да се изправи срещу тях. Взема една карта със своето име от малката тясна кутийка, пъха я в часовника, въвежда времето и я връща.
– Сега доволна ли си? – пита той.
– Преливам от щастие – отвръща баба и отново се усмихва. – Колкото повече остаряваш, толкова по-важни стават семейните традиции; те ни задържат заедно, когато сме прекарали прекалено дълго време далеч един от друг. Ако провериш картата си, ще видиш, че е минало дълго време, откакто единственото ми дете ме посети за последен път.
Това е познат семеен танц и всички ние знаем стъпките.
На мен няма нужда да ми досажда, за да въведа времето си. Аз обожавам всичките ѝ малки странности и традиции, дори необичайните. Но аз съм свикнала с ексцентричното ѝ поведение; за разлика от другите, аз постоянно посещавам баба. Когато приключваме с другите необичайни ритуали за пристигащи, влизаме във всекидневната.
Ако можете да си представите стая, пълна с ретро мебели, които изобщо не си хармонират, грамофон от петдесетте години, дивани в пастелни цветове, удобни фотьойли, лавици с толкова много книги, че са започнали да се превиват по средата под тежестта им, огромни прозорци с изглед към морето, грамадна открита камина и тюркоазени тапети, покрити с ръчно изрисувани птици и цветчета на бъз, значи можете да си представите всекидневната в „Морско стъкло“. Никога не съм виждала нещо като нея.
Баба вдига бутилка скоч от месинговата количка за напитки в ъгъла. Аз поклащам глава – малко ми е рано, – но татко кимва и започва да се занимава с Попинс, докато баба му налива уискито. Той е единственият в семейството, който пие уиски – всички други го мразят. Баба си приготвя мохито – слага няколко листенца от мента, разбива леда с много стара на вид точилка и добавя щедра доза ром. Удивлявам се на това, което семейство Даркър приема за всекидневни напитки. В тази къща няма да намерите скромни питиета като шери, дори в сладкишите.
Поради лек наклон – почти незабележим, освен ако не знаеш накъде да погледнеш, а нашето семейство открай време умее да замаскира пукнатините – чашите, сложени на масите в тази стая, веднага се плъзват надолу и падат. Майка ми казваше, че това е причината цялото семейство да пие толкова много – защото постоянно трябва да държим чашите си от страх да не ги счупим, – но според мен причината е друга. Някои хора пият, за да удавят скърбите си; други пият, за да заплуват в тях.