Когато баба отваря старата дървена врата да посрещне закъснелите, пътеката вече е хлъзгава от морска вода. Виждам, че обувките на всички са подгизнали и около краката им се образуват локвички. Лили е прекалено заета да обвинява всичко и всички освен себе си, задето закъснява – движението по пътя, навигацията, колата, за която плати баба, – за да забележи как я гледаме всички. Сякаш мисли, че приливът е трябвало да я изчака да пристигне. Суперсилата на сестра ми е оплакването – и тази суперсила никак не е тайна. Лили е вечно намръщена. Саундтракът на живота ѝ е малко повече от поредица от оплаквания, преплетени в симфония от негативизъм, който ми е уморително да слушам. Усещам студенината, с която ни поглежда, и отстъпвам крачка назад.
Лили е по-дребно копие на Роуз, но без ума и скулите. Също като майка ми, и тя никога не е имала работа на пълен работен ден и е майка на непълен – забременя, когато беше на седемнадесет. Сестра ми вони на парфюм и на усещането, че всичко ѝ се полага. Усещам неприятния мирис на „Отрова“ – любимата ѝ тоалетна вода, в която дави и себе си, и нашите ноздри, откакто бяхме тийнейджърки. Това не е единственото нещо у нея, което не се е променило. Лили още се облича с къси дрешки от „Топ Шоп“ и според мен дори спи гримирана, защото не помня как изглеждаше лицето ѝ без грим. Тя навива около пръста си част от косата си на кичури, сякаш е дете, и аз забелязвам, че корените ѝ си личат. Не е естествена блондинка. В нашето семейство всички сме брюнетки, включително прекрасната ми племенница.
Трикси е на петнадесет. Както повечето деца, от години е като ходещ въпросителен знак, пълна с безброй защо, как, кога, къде и как. Да намери отговорите достатъчно бързо – а понякога и изобщо да ги намери – е постоянно предизвикателство. Напоследък мисля, че тази тийнейджърка, вечно забила нос в книгите, знае повече от всички нас заедно. Прилича на мъничка библиотекарка и мисля, че това е хубаво, защото обичам библиотекарките. За разлика от майка си – и от моята майка, – Трикси е начетена, много учтива и неизменно мила. Може би в някои отношения е малко преждевременно развита, но това не е лошо, мен ако питате. Не че всички ме питат.
Също като мен, тя се облича по начин, който майка ѝ не одобрява. Веднага щом порасна достатъчно, за да има право на глас за облеклото си, тя настоя да носи само розово. Буквално плачеше и задържаше дъха си, ако Лили се опиташе да я облече в някакъв друг цвят. Още преди години спря да се тръшка, но не се облича като типична тийнейджърка. Посмъртно няма да я видиш с дънки или с евтините долнопробни дрехи, които обича майка ѝ. Днешният грижливо подбран тоалет се състои от пухкав розов пуловер с бяла дантелена якичка, розова пола от памучно кадифе, бял чорапогащник и лъскави розови обувки. Дори очилата ѝ са розови и носи малък винтидж розов куфар – предполагам, че вътре има няколко книги. Дългата ѝ до раменете коса е разрошена, тъмнокестенява и къдрава и нежеланието ѝ да я изправи е още една причина да дразни майка си, без да иска. Но всички тийнейджъри намират начин да изпробват границите на родителите си: това е ритуал на прехода.
Трикси инстинктивно усеща как да разтопи и най-студените сърца и присъствието ѝ веднага размразява ледената атмосфера в „Морско стъкло“. Понякога може да е малко незряла и абсолютно да не се вписва в средата на повечето младежи, но е добро и щастливо дете – рядък вид тийнейджърка. Надеждата, с която възприема живота, сякаш изважда на бял свят най-доброто от всички нас.
– Бабо! – изписква тя с искрено въодушевление. – Честит рожден ден!
– Рожденият ми ден е чак утре, но благодаря, миличка – отговаря баба и се усмихва широко на своята съименичка и правнучка.
Жените в семейството си разменят прегръдки и целувки и аз забелязвам, че всички се усмихваме едновременно. Тази гледка е изключително рядка – като слънчево затъмнение.
– Толкова се радвам да те видя, лельо Дейзи! – казва Трикси, докато другите оставят багажа си, събличат си палтата и събуват мокрите си обувки, чорапогащи и чорапи.
– И аз се радвам да те видя.
– Не забравяйте да въведете времето си – обръща се баба към всички. – Всички карти са в отделенията си до стария часовник от фабриката. Знаете, че обичам да поддържам архив кой е тук и кой не е.
Нанси въздъхва.
– Нали знаеш, че това не е нормална молба към гости?