Дейзи го знаеше. Това беше едната от причините да не иска да се омъжи за Тайлър. Но тогава защо така завиждаше на Лаура?
— Искам да остана тук и да управлявам ранчото си — каза Дейзи. — Но всички, изглежда, си мислят, че където и да отида, трябва да съм омъжена.
— Какво казва Тайлър?
— Иска да се омъжа за него.
— Чичо ти би ли одобрил това?
— Разбира се, особено след като разбра колко са богати семейство Рандолф.
— О!
— Да, о. Изглежда, парите оправят всичко.
— Но не и за теб?
— Това няма нищо общо с парите. През целия си живот съм искала да бъда свободна. Но накъдето и да се обърна, винаги има мъж, който ми казва какво да правя. — Включително и Тайлър.
— Тогава, след като не искаш никой от тях, защо не им го кажеш и не се върнеш в ранчото си колкото е възможно по-скоро? — Лаура наблюдава Дейзи известно време. — Има и още нещо, нали?
— Не съм сигурна, че Тайлър ще си тръгне. След като хванахме крадците се опитах да му наредя да се махне, но той не го направи. Вчера каза, че си тръгва, но е спал някъде из хълмовете.
— Би си тръгнал, ако знаеше, че наистина го искаш.
— Искам го. Не искам да се опитва да се променя заради мен. Това, че не искам да се омъжа за него, не значи, че не го обичам, въпреки че е упорит и нетърпимо налагащ се.
— Предполагам, че ще остане, докато ти продължаваш да чувстваш така нещата.
— Не би останал, ако замина за Ню Йорк.
— Би ли направила това, за да се измъкнеш от него?
— Не се опитвам да се измъкна от него. Просто не искам да се опитва заради мен да стане нещо, което не е. Това би го унищожило.
Лаура сложи сина си да спи в другата стая.
— Той е като всички мъже от семейство Рандолф — каза тя, като затвори вратата на спалнята. — Ще си прави каквото си иска и ти не можеш да направиш нищо, за да промениш това. За тях е трудно да си признаят, че са влюбени. Но след като свикнат с тази идея, не се предават лесно.
— Нито пък аз. Ако търсиш наистина упорит човек, просто попитай за някой Сингълтън.
Но това нямаше нищо общо с упоритостта. Дейзи искаше Тайлър да я напусне, защото тя не можеше да го направи.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— Казах ти никога да не идваш в банката — каза Регис, — не дори и след края на работното време.
— Дойдох да ти кажа…
— Зная какво си дошъл да ми кажеш — ядосано просъска Регис Кокрейн. — Отново не си улучил!
— Не можех да се приближа достатъчно. Този Рандолф е винаги с нея.
— Може би така е по-добре. Тя е наследила много пари, които мога да използвам.
— Все още мога да я убия.
— Стой настрана от нея — заповяда Кокрейн. — И от мен също. Тръгвай за Монтана, и този път наистина. Не искам отново да се появяваш тук. Ако го направиш, ще кажа, че ти си убил баща й.
— А аз ще кажа, че ти си ме наел.
— Никой няма да ти повярва. Ще те обесят, а аз ще гледам. Сега се махай от тук. Ако те видя отново, ще накарам шерифа да те арестува.
Франк си тръгна ядосан. Той също си имаше гордост и не искаше да се отнасят с него като с дребен убиец, който може да бъде отблъснат като някакво насекомо. Точно сега не искаше да напуща града. Ако поизчака, може би ще може да намери начин да убие тая женска и да си прибере остатъка от парите. Чак тогава ще тръгне за Монтана.
На следващата сутрин, докато слизаше по стълбите, Дейзи съзря Тайлър на другия край на фоайето. Топла вълна да заля бузите й. Сърцето й заби учестено и едва си поемаше дъх. Същата реакция както преди. Той беше два пъти по-красив от всеки друг във фоайето. Изглеждаше толкова спокоен и хладнокръвен, не можеше да си представи защо жените не се тълпяха около него.
Дейзи си пое дълбоко дъх, за да потисне вълнението си. Тя вече беше взела решение. Не можеше да разбере защо се съмняваше в него всеки път, щом видеше Тайлър. Нищо не се беше променило. Тя се принуди да придаде на лицето си колкото се може по-спокойно изражение и продължи да слиза по стълбите. Тайлър я видя, преди да е стигнала до най-долното стъпало.
Той стана от мястото си и тръгни към нея. Очевидно я беше чакал. Тя се ужасяваше от този разговор, но той рано или късно трябваше да се състои.
— Мислех, че вече си тръгнал — каза тя, когато той се приближи.
— Ще остана в Албакерк още няколко дни.
— Не си се отказал от хотелите, нали?
— Не.
— И наистина възнамеряваш да ги построиш?
— Да.
— Но ако не намериш злато, няма да можеш.
— Нещата се промениха, аз…