— Не мога да седя тук и да разговарям — каза Дейзи. Оживлението й си пролича. — Тръгнала съм към Адора. Можеш да повървиш с мен.
Очите на Тайлър се поразшириха от внезапното й избухване, но той я последва навън. Денят беше великолепен. Въпреки че беше студено, небето беше ясно и слънцето светеше ярко. Дейзи погледна към планините Сандиа в далечината и почувства как буца засяда в гърлото й. Дните, прекарани в хижата, бяха едни от най-хубавите в живота й. Дори Зак й липсваше понякога, въпреки че беше нехранимайко с остър език. Но най-много й липсваха дългите, спокойни дни, когато не трябваше да прави нищо друго, освен да чака снегът да се стопи.
И да се влюби.
Тогава всичко й се виждаше толкова просто. Всичко, което трябваше да направи, бе да се омъжи и животът й сам щеше да се нареди. Не беше собственичка на ранчо, което може да я направи независима; тогава нямаше толкова пари, че да купи и продаде госпожа Естерхаус и безценната й дъщеря, нито имаше богато семейство, което я моли да се върне в Ню Йорк, нито двама мъже, които обещаваха да направят всичко, което могат, само за да се омъжи тя за тях. И през по-голяма част от времето не съзнаваше, че някакъв убиец е решен да я преследва докрай.
Нямаше как да знае, че нещата, които най-много я притесняваха — ръстът, косата и раната — ще бъдат забравени толкова скоро. Спомни си с какво презрение се отнасяше към живота в планините. Сега той й се виждаше страшно привлекателен.
Отърси се от мислите си и от тъгата, която ги съпътстваше. Нямаше връщане назад.
— Предполагам, Лаура ти е казала, че дядо ми е оставил някакви пари — каза тя на Тайлър — и че чичо ми иска да се върна в Ню Йорк с него.
Тайлър кимна утвърдително.
— Ще отида — каза Дейзи.
Това стресна Тайлър:
— Смяташ ли да продадеш ранчото?
— Вероятно. Може би. — Не искаше да го лъже. Просто искаше той да се върне обратно при мините си. Ужасно щеше да й липсва. Но колкото повече останеше той, толкова по-трудно щеше да бъде. — Не зная. Няма смисъл да го задържам.
— Какво ще правиш в Ню Йорк?
— Не съм била никъде другаде, освен в Санта Фе. Вероятно с години ще обикалям и ще разглеждам. Братовчед ми ме уверява, че Лондон и Париж ще ми харесат.
— Не можеш да ходиш съвсем сама.
— Чичо каза, че лесно мога да си намеря добра компаньонка срещу заплащане.
— Ще обърнеш гръб на любовта и на семейството?
— Всъщност, така ще си намеря семейство.
— Не, аз говорех за твое собствено семейство, за съпруг и деца. Толкова ли е важна свободата ти за теб?
— Казах ти, че е.
— Как мога да те накарам да разбереш, че свободата е повече от това да отговаряш сам за себе си?
— Не можеш. Виждала съм как се отнасят мъжете с жените.
— Не си виждала как аз бих се отнасял с теб.
— Напротив, виждала съм. Ще се опитваш да ме оставяш да се чувствам свободна. Но когато трябва да бъде взето някакво решение, ще го вземаш сам и ще очакваш да те слушам.
— Някой трябва да поеме крайната отговорност.
— Зная и не съм склонна да се откажа от нея. — Те вече наближаваха дома на Кокрейнови. Дейзи беше нещастна. Искаше да приключи с този разговор. — Обещах на Адора, че ще съм при нея в и половина. Трябва да тръгвам.
— Това ли е окончателното ти решение?
— Това е окончателното ми решение от много седмици. Ти просто не ми вярваш.
— Продължавам да се надявам… Май няма значение на какво се надявам. Дано ти хареса в Ню Йорк. Самият аз не го харесах, но с много хора не е така.
— Ходиш ли там понякога?
— Рядко.
— Погледни ме. Можем да…
— Не. Искам да бъда твой съпруг, любовник, приятел и съдружник. Не мога да се задоволя с ролята на случаен познат, който те води на опера или на разходка с яхта в залива.
Дейзи подаде ръка:
— Тогава по-добре да си кажем сбогом.
— Не може да има сбогом между нас. — Тайлър я сграбчи и страстно я целуна. — Ти все пак ще се омъжиш за мен. Ще разбереш, че в моите ръце ще си много по-свободна, отколкото можеш да бъдеш сама в Ню Йорк.
Тайлър изглеждаше много по-уверен, отколкото всъщност беше. Докато вървеше обратно към хотела, той се чудеше какво може да направи, за да убеди Дейзи, че взема погрешно решение.
— Няма да успееш, като й се налагаш — каза му Лаура няколко минути по-късно. — Зная, мислел си, че това ще я вразуми, но не си успял.
— Тогава какво предлагаш да направя?
— Нищо.
— Нищо?
— Навремето го правеше доста добре — забеляза Хен. — Вкъщи можеше да го правиш с часове.
— Сега е различно — каза Тайлър.
— Тогава ти предлагам един по-различен подход — каза Хен. — Остави я да отиде в Ню Йорк. Остави я да реши сама дали наистина това иска.