— Не е това — каза Тайлър, — но тя е убедена, че аз няма да съм щастлив, освен ако не бродя из хълмовете и не нося кожени дрехи и брада. Убедена е също така, че няма да съм щастлив, ако не командвам само аз.
— Не познавам Рандолф, който да търпи заповеди — отбеляза Лаура. — Монти измина целия път до Уайоминг, за да се измъкне от Джордж.
— Но се ожени за Айрис и тя го командва през цялото време. И, което е по-странно, той изпълнява половината от разпорежданията й. Обичам Дейзи. Искам да се оженя за нея. Предполагам, че ще имаме някои големи търкания, но е по-добре да направя както тя казва, отколкото нищо да не правя. Казах й го, но тя не ми повярва.
— Ако наистина я обичаш и си сигурен, че тя също те обича, вярвай в любовта — каза Лаура.
— Не мога. Любовта е глупаво създание. Виж в каква каша ме забърка само.
— Радвам се, че успя да дойдеш — каза Адора, като посрещна Дейзи в гостната. — Тъкмо снощи мама се чудеше как ли се справяш.
— Имам толкова много работа, толкова решения трябва да вземам.
Адора се намръщи:
— Не съм ги простила за това, че не остана да спиш у нас.
— Най-добре е да спя в хотел — каза Дейзи, като се чудеше кога ще престане да се чувства виновна затова, че не оправдава очакванията на хората. — Така съм до чичо си. И съм далеч от Гай. Зная, че ти е брат, но наистина не мога да се омъжа за него. Той продължава да си мисли, че ще променя решението си. Много се двоумя дали изобщо да отида с него днес следобед.
— Сега не можеш да се откажеш. Това ще бъде последния му шанс да те види, преди да заминеш за Ню Йорк. Зная, че ти вади душата, но това е, защото все още те обича.
— Не, просто е свикнал с тази мисъл и тя му се струва удобна. Сега зная какво е любовта.
— Все още ли е Тайлър Рандолф?
Дейзи кимна.
— Тогава защо не се омъжиш за него? Той не иска ли?
— Реших да не се омъжвам изобщо.
Адора я погледна учудено. Дейзи знаеше, че тя не може да си представи живот без съпруг.
— Но в Ню Йорк ще има стотици мъже, които ще искат да се оженят за теб.
— Съмнявам се, дори и след като косата ми израсте. Единственият човек, който не смята, че съм недодялана, е Тайлър, и това е така, защото той самият е толкова едър.
Адора погледна приятелката си с разбиране:
— Струва ми се, че не толкова си решила да отидеш в Ню Йорк, колкото да избягаш от Тайлър.
— Това е едно и също нещо.
— Не е така. Ако избягаш от него, никога няма да го забравиш.
— Мислиш ли, че ще го забравя, като остана тук?
— Не.
— Тогава какво значение има къде точно ще съм нещастна?
— Защо ще го напускаш, ако това те прави толкова нещастна?
— Не зная. Само зная, че не мога да се омъжа за него. Боя се.
— От какво се боиш?
— От него. От себе си. Не зная. Имам чувството, че не мога отново да се подчиня на някой човек.
— Тогава ми се струва, че не го обичаш истински.
— Какво? — възкликна Дейзи.
— Не мисля, че наистина го обичаш — повтори Адора.
— Как можеш да кажеш такова нещо! Точно ти от всички хора.
— Аз никога не съм била влюбена — призна си Адора, — но не мога да си представя, че няма да вярвам на съпруга си, така както ти не вярваш на Тайлър.
— Не че не му вярвам.
— Не бих се поколебала да му поверя живота си и всичко, което притежавам.
— Ами ако той започне да ти казва какво да правиш, какво да мислиш?
— Не би ми казвал. Би ме съветвал. А ако не разбера, ще ми обяснява, докато ми стане ясно.
— Ами ако все още не си съгласна?
— Ще ми позволява да правя така, както аз искам, докато това е възможно.
— А кой ще реши докога е възможно?
— Той.
— И ти ще приемеш това?
— Разбира се. След като веднъж съм му поверила живота и собствеността си, не е толкова трудно да му повери и всичко останало. Ти си поверила живота си на Тайлър, нали?
— Разбира се. Той вече няколко пъти ме е спасявал.
— Тогава не разбирам защо…
Гай се втурна в стаята:
— Колата е готова. Време е да тръгваме.
На Дейзи й се искаше да му каже, че е променила решението си и в края на краищата няма да тръгне с него. Чувствата й бяха в такава бъркотия, че не вярваше да изтърпи настойчивите му молби още няколко часа.
Но усмивката му беше толкова обещаваща, а Адора я гледаше така умолително, че Дейзи реши да тръгне с него. В края на краищата, беше го помолила да се грижи за ранчото й. Да прекара няколко часа с него, беше малка цена за всичката работа, която той ще трябва да свърши след това.
Тя отказваше да приеме предложението на чичо си да се съгласи да продаде ранчото си на господин Кокрейн. Все още се чувстваше замаяна от така внезапно придобитите богатство и семейство. Струваше й се като сън. Ранчото и Тайлър представляваха действителността. Трябваше да се държи за нея. Това ще й даде възможност да се оттегли някъде, ако всичко друго се разпадне.