— Мога да променя целия си живот заради теб — започна да спори Гай.
— Свикнал е да взема решения, без да се съобразява с никой, но цели две седмици успя да се въздържи да не ми каже дори веднъж какво да правя.
— Никога не съм ти казвал какво да правиш.
— И никога не ме докосна, въпреки че отчаяно искаше да ме люби.
— Не бих си и помислил да те насилвам.
— Когато ме погледне или изрече името ми, това е като ласка. Има нещо особено в гласа му, в очите му, в начина, по който ме докосва. Никой мъж досега не ме е докосвал така.
— Мисля, че каза, че той никога…
— Никога не би приел отказ. Казва, че ще чака деня, в който ще бъда негова жена.
— Аз също съм го правил — каза Гай.
— Съжалявам, Гай, но не те обичам. Няма да ти бъда добра жена. Знам, че би направил всичко за мен, но малко след като се оженим, ти ще искаш да правиш това, което си правил и преди, да мислиш и да чувстваш нещата така, както преди. Не искам да се променяш заради мен. Искам да намериш жена, която ще те обича такъв, какъвто си.
Гай стисна още по-силно ръцете й:
— Защо не ми повярваш, че те обичам?
— Гай, казах ги…
— Не можеш да обичаш Тайлър Рандолф повече от мен. Въпреки че семейството му е богато, той не е нищо друго, освен планински човек. Не можеш да имаш нищо общо с него.
— Няма смисъл да го обсъждаме повече. Не трябваше да идвам с теб. Хайде да ходим в ранчото, да видим това, което трябва, и да се връщаме в града.
— Не разбирам защо не искаш да се омъжиш за мен.
— Опитвах се да ти обясня. Ти просто отказваш да разбереш.
— Много добре разбирам — каза Гай. — Ти не си с всичкия си. Не мога да те оставя да направиш нещо, за което ще съжаляваш.
— Гай, няма да се омъжа за Тайлър. Заминавам за Ню Йорк.
— Още по-зле. Мястото ти не е там. Чичо ти ще те накара да се омъжиш за някой богат негов приятел, който изобщо няма да те разбира.
— Сега вече ти се държиш глупаво.
Гай пусна ръката й и се облегна на възглавниците на седалката. Всички емоции, които придружаваха молбата му, изчезнаха внезапно. Той изглеждаше почти спокоен:
— Съжалявам, че ще трябва да направя това, но ти сама си го изпроси.
— Какво съм си изпросила? Гай, думите ти нямат смисъл.
— Опитах се да те накарам да разбереш, но ти не искаш.
— За какво говориш?
— Отиваме към ранчото, но колата ще продължи до Берналило, където един свещеник чака да ни венчае.
— Сигурен ли си, че не ти досаждам с всички тия приказки за пари? — каза Хен, а лицето му бе изкривено в гримаса. Той очевидно беше загубил търпение към брат си.
Тялото на Тайлър беше във всекидневната на Лаура, но ума му беше с Дейзи и Адора Кокрейн. Той не харесваше, че Дейзи е в семейство Кокрейн. Остави я да отиде там само защото Регис Кокрейн го нямаше. Не го интересуваше колко пари е взел Мадисън за неговата златна мина. Нито искаше да слуша за цените на земята в Денвър и Сан Франциско или кои части от града ще се превърнат в най-добрите търговски центрове. Нищо от това нямаше значение, когато Дейзи заминава за Ню Йорк.
— Ти ми помогна изключително много. Не е в твой стил да си правиш толкова много усилия заради мен.
— Няма да го направя втори път — подхвърли Хен. — Изглежда, не мога да задържа вниманието ти и пет минути.
— Тревожи се за Дейзи — обясни Лаура.
— Зная, че се тревожи за Дейзи. Тревожи се за тази жена, откакто се появи тук, но нищо не прави за това. Ако съдя по думите й, на нея й е дошло до гуша от него.
— Тя няма това предвид.
— Тогава защо ще го казва?
— Объркана е.
— Аз също съм объркан, но не разправям неща, които не мисля.
— Каза, че няма да помогнеш на Тайлър, а знаеш, че не е така.
— Няма да му помогна, ако не се измъкне сам от унинието си.
— Не съм унил — каза Тайлър. — Ядосан съм.
— Това да не би да е по-добре?
— Ядосвам се за нещата, докато измисля как да ги оправя. Унивам, когато не намирам начин.
— Сигурен ли си, че има разлика?
Тайлър се ухили:
— Да. Вероятно се чувствам така, както ти, когато откри, че Лаура е напуснала града.
— Тогава Господ да ти помага — каза Хен, като стана. — Време е да водя момчетата на езда. Тази ще им е последната. Утре се връщаме у дома.
— Съжалявам, че те оставяме точно сега — каза Лаура, след като Хен и момчетата тръгнаха, — но много отдавна не сме се прибирали вкъщи.
— Вече направихте достатъчно.
— Аз нищо не съм направила, освен да слушам и двама ви. — Тайлър изведнъж погледна към нея. — Ако това ще те успокои, тя е също толкова нещастна, колкото си и ги.
— Тогава защо, за бога…
— Заради начина, но който баща й се е отнасял към нея и майка й. Тя се страхува, че всички бракове са като този. Тя те обича и иска да бъде с теб, но след като е придобила свободата си, се страхува да не я загуби.
— Не знае ли, че никога не бих се отнасял с нея така?
— Не мисля, че все още е сигурна. Очевидно баща й се е кълнял, че обича нея и майка й, но винаги е налагал мнението си. Тя вероятно си мисли, че е естествено мъжете да тиранизират жените.
— Ако се страхува от тирания, по-добре да стои настрани от чичо си. Той й е приготвил една хубава позлатена клетка.
— Какво искаш да кажеш?
— Намислил е да я обвърже със себе си: обществено и финансово.
— Дейзи е твърде умна, за да се остави.
— Не и когато е прекалено заета да наднича през рамо, за да види дали не я преследвам.
— Тогава остави й малко пространство.
— Не мога. Тя си мисли, че знае какво става, но не е така.
— Как мислиш да оправиш това?
— Най-напред ще й попреча да отиде в Ню Йорк.
— Как?
— Не зная, ако трябва, ще я отвлека.
Лудо чукане по вратата попречи на Тайлър да види загрижената бръчка на челото на Лаура. Той отвори и видя Адора Кокрейн да стои с побеляло, изкривено от страх лице.
— Той отвлече Дейзи. Ще я принуди да се омъжи за него и вината за това е изцяло моя. — Тя избухна в сълзи.