— А сега за това пътуване до Ню Йорк — започна Тайлър.
— Няма да ходя — каза Дейзи. — Имам много работа.
— Като например?
— Трябва да си построя нова къща. Не мога да продължавам да спя в палатка. След това трябва да се погрижа за къща за работниците. Не мисля, че Рио и Хесус обичат да спят в палатки, също както и аз.
— А след това?
— Спомням си, че говореше нещо за белязане на младите телета. Ще построя бентове, ще посадя дървета, ще изкопая кладенци…
— Нещо друго? — попита Тайлър с блеснали очи.
— Струва ми се, че някой спомена за сватба.
Хен ги чакаше в конюшнята.
— Нима не мислеше, че мога и сам да я върна обратно? — попита Тайлър и нотка на раздразнение засенчваше щастието му.
— И този въпрос го задаваш ти, който повече от месец надничаше през рамото ми, след като вече нямах нужда от теб.
— Имаше дузини от хората от семейство Блекторн.
— Лаура искаше да се уверя, че Дейзи може да остане при нас. Тя настоява да отложим заминаването си, докато вие двамата уредите нещата помежду си. Ездата от ранчото дотук е дълга — каза Хен с надежда. — Успяхте ли да уредите всичко?
Тайлър погледна Дейзи. Протегна ръка и стисна нейната:
— Може да сме пропуснали едно-две неща.
— Иска ми се да побързате. Омръзна ми от този хотел, от Албакерк и от влюбени глупаци като вас. Съсипвате ми плановете.
Те излязоха от хотела.
Дейзи се държеше за ръката на Тайлър. Това беше нещо толкова просто: да вървиш по улицата, пъхнала ръка под ръката на мъжа, когото обичаш, но на нея й беше трудно да го повярва. Като че ли толкова много неща не бяха прости между тях. Различията им някога й се струваха невъзможни за съчетаване. Но сега всичко изглеждаше толкова просто. Чудеше се защо не го е разбирала преди.
Толкова дълбоко се беше замечтала за тяхното общо бъдеще с Тайлър, че едва не го подмина. Но внезапно бе изтръгната от унеса и захвърлена обратно в реалността на изпълнените с народ улици на Албакерк. Той стоеше там, на около двадесет фута от нея. Мъжът, който застреля баща й.
Дейзи се закова на място. Обърна се към Тайлър, но от устата й не излизаха думи.
— Какво има? — попита той.
Тя посочи към човека.
Тайлър погледна и после се обърна към нея:
— Кого сочиш? Пред нас има десетина човека.
— Това е мъжът, който уби баща ми — най-после успя да изговори Дейзи.
Хен сграбчи пушката си. Тайлър носеше пушката си, но той не искаше да стреля — по улицата имаше толкова много хора. Убиецът нямаше същите задръжки. Той вдигна оръжието си и стреля по Дейзи. Тайлър отговори на изстрела. Улучи, но мъжът изчезна по една тясна уличка сред викове и писъци на уплашени и шокирани минувачи и улични търговци.
— Погрижи се за нея — каза Тайлър на Хен и се шмугна сред тълпата след убиеца.
За Франк беше голям шок да се изправи лице в лице с Дейзи Сингълтън. Въпреки че все още размишляваше над провала си и обидните забележки на Регис Кокрейн, той беше решил, че е време да тръгва за Монтана. Трябваше да си признае, че се е провалил, но щеше да предизвика съдбата, ако пак се опита да я убие.
Тя твърде надълбоко се беше замесила със семейство Рандолф. Откакто се върна в града, беше чул много за това име, достатъчно, за да го убеди да тръгне на север. Лош късмет беше, че тя го видя точно когато вървеше към конюшнята.
Трябваше да се обърне и по най-бързия начин да изчезне в първата пресечка, но изненадата му беше голяма и не можеше да разсъждава нормално. Не знаеше какво го накара да стреля по Дейзи. Отново не беше улучил, но това нямаше значение. Сега двамата Рандолф знаеха как изглежда.
Франк облекчено забеляза, че Хен Рандолф не носи пистолет. Ако носеше, то тогава той, Франк, щеше вече да е мъртъв, — но той с огромна изненада забеляза, че Тайлър е също толкова бърз. Куршумът го улучи в бедрото малко над коляното. Той закуцука по уличката, като трескаво търсеше място, където да се скрие, убежище, където може да остане и да извика лекар. Раната не му се струваше опасна, но той бързо губеше кръв. А с нея — и силите си. Нямаше да може да тича още дълго.
Тогава реши да отиде в офиса на Регис Кокрейн. Този кучи син го беше забъркал в тази каша. Може да го скрие, докато престанат да го търсят. Никой няма да се сети да го търси в единствената банка в града.
— Върви след него — молеше Дейзи Хен. — Ти си този, който е добър стрелец.
Хен продължаваше да я влачи по улицата настрани от разговарящите наблюдатели на разигралата се сцена. Той дръпна палтото си настрани, за да покаже, че няма оръжие.
— Не мога да му помогна невъоръжен.
— Но не можеш да го оставиш сам.