Втренченият поглед на Тайлър не се отмести:
— По-добре се обуй — каза той. Отиде до вратата и взе обувките й. Сравнени с неговите ботуши, те изглеждаха толкова малки. — Може да ти влезе някоя треска в крака, ако ходиш боса.
— И аз ще трябва да я вадя — рече Зак. — Тайлър не може да види нещо толкова малко без очилата си. Точно затова търси златоносни жили. Не може да види нещо толкова дребно като златни песъчинки.
Тласкана между две противоречиви чувства, Дейзи стрелна поглед към Тайлър:
— Ти търсиш злато!
— Вече три години — отговори той.
— Изоставените индиански мини?
Той кимна.
Дейзи се почувства така, сякаш някой е изкарал всичкия въздух от гърдите й. Беше на ръба на възторга, защото Тайлър бе застрашил живота си заради нея, но той също беше жертва на златната треска като баща й.
Почувства се зле. Премести поглед върху одеялото, с което беше завита. Досега не беше разбрала колко бе разчитала той да се окаже здравомислещ мъж.
— Ако не ти се става, можеш да закусиш в леглото — предложи й Тайлър.
— Не, добре съм — каза Дейзи, като отхвърли завивките. Хладният въздух облекчи изгарящата топлина на неудобството и шока. Тя нямаше нищо против треските в босите си крака от каквото и да е, стига то да държи мислите й на разстояние.
Дейзи се загледа през прозореца към едрите снежинки, които се носеха към земята подобно небесни конфети. Светът беше побелял — земята, дърветата, далечните планини, дори и самият въздух. Вятърът най-накрая бе спрял. Нищо не помръдваше. Не се чуваше нито звук, дори поскърцването и пуканото на елите и боровете, които се огъваха под снега и въздишаха от студа. Само стъпките на Тайлър в снега бяха доказателство, че извън хижата имаше живи същества.
Тайлър беше причината тя да гледа през прозореца. Опитваше се да разбере защо, след като бе научила, че е златотърсач, се беше почувствала тъй опустошена. Не го познаваше достатъчно добре, че да бъде така силно засегната.
Той беше първият мъж, който я бе накарал да се почувства особена, не просто някой, който да готви и чисти. Той, изглежда, не обръщаше внимание на ръста и луничките й, на ужасната превръзка или на опасността, която я обграждаше. Лесно се беше справил с всичко, дори със сълзите й.
Беше рискувал живота си за нея и продължаваше да го рискува, без да очаква нищо в замяна. Това я караше да се чувства важна. Беше заложила много на това ново усещане. То я караше да се чувства достойна по начин, непознат досега.
Само че това вече не значеше нищо. Тя не беше в състояние да цени мнението на мъж, който похабява живота си в търсене на злато. Но дори когато си заповяда да изхвърли Тайлър от ума си и си каза, че не иска да го знае и да го види, се почувства разяждана от съмнения.
Той я беше спасил. Беше я завел в своята хижа, като знаеше, че убийците все още я търсят и че могат да убият и него. Може би не беше чак толкова обсебен от треската за злато, колкото баща й.
Заповяда си да не бъде глупачка. Може би виждаше твърде много неща в любезното му държание. Всеки свестен мъж би направил това, което той правеше. По-добре да се махне от планината, преди развинтената й фантазия да я вкара в беля.
Въздъхна дълбоко.
— Времето се прояснява — каза на Зак. — Може да изгрее слънце. Може би утре ще мога да си замина.
Тайлър я беше оставил сама със Зак почти през цялата сутрин. Той я избягваше. Тя се изкушаваше да му каже, че гони вятъра — нямаше желание да живее навръх планината с един упорит, брадат златотърсач, който няма пари и прави всичко възможно да се покаже неприятен.
— Защо искаш толкова да си ходиш? — попита Зак. — Човек ще си помисли, че се боиш от нас.
— Не се боя; вече не, но съм сигурна, че брат ти би искал да си спи в леглото. И, честно казано, ще се чувствам по-добре у дома.
— Но ти нямаш дом. Той изгоря.
Колко глупаво от нейна страна да забрави. Все още не можеше да свикне с тази мисъл.
— Имах предвид дома на приятелите си. — Думите излязоха трудно заради буцата, заседнала в гърлото й. — Освен това той едва ли е свикнал около него да има жена.
— Той не е свикнал около него да има хора. — Зак редеше карти цяла сутрин. Дейзи се чудеше какво интересно намираше в картите един почти зрял мъж.
— Беше свикнал да работи без почивка, когато аз пристигнах.
— Значи не живееш тук с него?
— За Бога, не. Ходех на училище, но избягах.
— Защо? — Дейзи винаги бе искала да ходи на училище. Баща й бе й разказвал за колежите за жени, които бяха започнали да се появяват след войната между Севера и Юга, но тя знаеше, че няма вероятност да попадне в някой от тях. Зак е имал тази чудесна възможност, но той я бе отхвърлил.