— Времето е поомекнало — каза Франк. — Мисля, че сега можем да изкачим хълмовете.
— По дяволите, Франк — изпсува Ед. — Навън е студено като в меча бърлога. — Ед беше навлякъл всичките си дрехи и се беше прилепил до печката да се стопли.
— Не е по-студено, отколкото ще бъде в гроба ти, ако оная женска стигне до Албакерк.
— Може да са пукнали във виелицата — рече Тоби. Той лежеше на одъра си завит до носа. — Цялата проклета планина е покрита с поне шест фута сняг.
— Не поемам никакви рискове — рече Франк. — Не трябваше да е жива, след като я прострелях. Никой не трябваше да види къщата, преди да е изгоряла. Но онзи мъж се върна точно когато се канех да я застрелям. Тая женска извади дяволски късмет.
— Какво ще правиш, когато я намериш? — попита Ед.
— Майка му стара, ще я убия. Ти какво си мислиш?
— Ами мъжете?
— Остави ги на мен — каза Тоби, а очите му проблеснаха.
— Хубаво — рече Франк. Той се изнервяше, когато видеше очите на Тоби да блестят. Това обикновено означаваше, че ръцете го сърбят да убие някого.
— Не ми харесва цялата тая история с убийствата — неспокойно каза Ед.
— Нямаме избор — отговори Франк. — Ако свършим добре тази работа, хората като оня проклет Регис Кокрейн ще започнат да ни уважават. Ако ли не, просто ще сме евтина работна ръка.
Тайлър се върна при високото било. Спря се да огледа околността с мощния си бинокъл, но не можа да открие и следа от човешко присъствие. Бе прекарал сутринта в търсене на следи, че убийците са ги последвали в планината. Не беше открил, но все още не беше спокоен. Инстинктът му подсказваше, че някой, който се е опитал два пъти вече, нямаше да се откаже току-така.
Сега, когато бурята бе спряла и убийците можеха да пътуват, трябваше редовно да проверява. Те можеха бързо да се придвижват. Нямаше ранена жена, за която да се притесняват. Трябваше да заведе Дейзи в Албакерк колкото се може по-скоро. Ако ги хванеха в хижата, щяха да са лесна плячка.
Крачките му се забавиха, когато наближи хижата. Беше останал навън, защото се чувстваше неспокоен в присъствието на Дейзи. Ако това, че се изчервяваше и се криеше в ъгъла, значеше нещо, то тогава и тя се чувстваше така в негово присъствие.
Тайлър се спря и погледна назад към разстилащата се възхитителна гледка — поредица планински върхове, покрити с дървета, потънали в сняг. На фона на ослепително белия сняг зеленото на елите и боровете изглеждаше още по-тъмно и наситено. Беше леко мъгливо, сякаш всяка минута можеше пак да завали.
Вдигна поглед към билото. Високият проход беше единственият път надолу към Албакерк в продължение на мили и в двете посоки. Сигурно е затрупан от няколко фута сняг. Още много дни ще бъде непроходим. Пътуването щеше да бъде двойно по-дълго, ако заобиколяха планината. Ако снегът изведнъж се разтопи, всеки поток ще се разлее извън бреговете. Дали й харесваше или не, най-мъдрият избор за Дейзи беше да остане тук, докато опасността от снега, студа и наводненията отмине.
Тайлър усети напрежението в гърдите му да се увеличава. Всеки снежен ден го приближаваше до седемнадесети юни, неговия двадесет и шести рожден ден. Той бе обещал на Джордж, че ще се откаже, ако не е направил по-значителен удар дотогава. Само мисълта да се откаже увеличаваше напрежението. Трябваше да се върне при хълмовете. Беше близо, знаеше го. Но нямаше смисъл да обвинява Дейзи или Зак за това, че му пречат. Сега не можеше да иде да проучва, дори да бе сам.
Беше останал навън поради още една причина.
Искаше да избяга от странните погледи, които Дейзи му отправяше, откакто научи за златото. Бе видял учудването и отвращението в очите й. Не трябваше и да очаква друго. Почти всички реагираха така.
Откакто се помнеше, мнението на хората не го интересуваше. По този начин бе оцелял, понеже беше единственият грозен Рандолф — онзи, за когото баща му беше казал, че е твърде кльощав. Не го притесняваше, че братята му смятаха, че е лудост да търси злато, затова не можеше да разбере защо го интересува какво мисли Дейзи. Но го интересуваше.
Е, трябваше да спре да мисли за това. Беше загуба на време. След няколко дни тя щеше да си замине. Не искаше да има нещо общо с човек като него, а и той нямаше желание за постоянна връзка с която и да е жена. Трябваше да започне да я измества от съзнанието си още сега. Но това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Като проклинаше късмета си, той вдигна един товар дърва и тръгна към хижата.
Вятърът изблъска вратата от ръката му. Дейзи и Зак подскочиха като хора, които правят нещо забранено.