Тайлър избърса част от кръвта от бузата й — беше засъхнала, но той успя да почисти лицето и челото й. Имаше нещо пленително в тази жена, нещо друго, освен ръста и невинността й. Може би това беше начинът, по който тя беше лежала безжизнено, докато той я бе докосвал — уязвима и безпомощна. А може би се дължеше на факта, че ако не се беше погрижил за нея, тя щеше да умре.
Жената престана да движи главата си. Продължаваше да се опитва да каже нещо, но от устата й не излизаше звук.
Той попи кръвта от косите й и видя мястото, където куршумът бе одраскал главата й и бе оставил рана, дълга поне пет инча. Той бе проникнал под кожата и следвал извивката на черепа. Жената щеше да носи белег до края на живота си, но щеше да оживее.
Миглите й трепнаха. Тя сякаш се опитваше да каже нещо, което започваше с „к“. Клепачите й помръднаха — лекичко се отвориха, но веднага се затвориха.
— Всичко е наред — каза Тайлър успокоително. — Ти си в безопасност, можеш да поспиш.
Той покри отворената рана с дебел пласт от белезникавия мехлем, после започна да увива платнените ленти около главата й.
Тя каза „тате“. Поне на това приличаше.
— Лежи неподвижно. Не се опитвай да говориш — каза Тайлър. — Нищо лошо няма да ти се случи.
Тя се опита да каже още нещо, но той не можа да разбере какво: отвори уста, очите й гледаха, без да виждат, но после ги затвори.
Лежеше неподвижно.
Тайлър приключи с превръзката на главата й и стана. Не можеше да престане да се чуди дали не бе сгрешил, че я бе довел тук. Нямаше време да се грижи за една жена, ранена в главата, дори и ако снегът бе твърде дълбок за търсене на злато. Пресегна се за палтото си. По-добре да иде да насече още малко дърва, защото щом тя дойде в съзнание, няма да може да я остави сама.
Спря. Тя сигурно щеше скоро да се събуди. Няма още да й казва за баща й, защото не смяташе, че е достатъчно укрепнала да понесе такъв шок.
Дейзи отвори очи. Чувстваше, че е била в безсъзнание дълго време, и все пак зрението й беше учудващо ясно. Една газена лампа с намален фитил беше единственият източник на светлина в хижата, но тя със сигурност можеше да различи заобикалящите я предмети.
Не разпознаваше нищо от обстановката — това беше чуждо жилище. Нямаше представа къде е или как е попаднала там.
Някъде дълбоко в подсъзнанието й сякаш се бе стаил споменът за някакво поклащащо се движение. Предположи, че трябва да е яздила. Не можеше обаче да си обясни чувството за сигурност, което не й позволяваше да изпадне в паника. Да лежи в непозната хижа, донесена тук от някой, когото не познава и за чиято цел може само да се догажда, това би трябвало да я плаши до полуда.
Опита се да си спомни къде е била, какво се е случило и как е попаднала тук, кой я е довел и кога, но паметта й беше празна.
Последното нещо, което си спомняше, беше, че се връща вкъщи. Не можеше да си спомни къде е била, но знаеше, че се е прибирала вкъщи. Виждаше къщата и познатата й околност — беше студено, канеше се да вали сняг, — но не можеше да си спомни нищо друго, освен някакво избухване и болка. Трябва да се е случило нещо ужасно, иначе тя нямаше да е тук.
Къде беше баща й? Той ли я беше довел тук? Защо го нямаше сега?
Опита се да седне в леглото, но не можа да се помръдне. Първо си помисли, че е вързана, и усети, че я обхваща паника. Отне й няколко мига да осъзнае, че беше плътно увита в одеяло. То я топлеше, защото въздухът в хижата бе студен, но това, което я притесни, беше, че не можеше да се движи. Беше напълно безпомощна, освен ако някой не я отвиеше.
Тя завъртя глава и огледа наоколо, но не видя никого. Над нея имаше още една койка, но не можеше да каже дали там лежи човек. Не чуваше дишане, нито усещаше някой да се върти. Тя беше сама в непозната хижа. Сигурно някой щеше да дойде скоро.
Опита се да вдигне глава, но ослепителна болка я принуди да се отпусне отново на възглавницата. Избухването, което си спомняше, трябва да имаше нещо общо с болката в главата й, но тя не си спомняше да е падала.
Усилието от напрягането на паметта я беше замаяло. Почувства, че тъмнината отново заплашва да я погълне. Опита се да се пребори с това. Няма отново да изгуби съзнание. Ще лежи неподвижно и търпеливо ще чака завръщането на баща си. Трябва да е баща й. Вероятността, че може да не е той, я плашеше.
Не чака дълго да чуе как вратата се отваря. Тя тревожно изпъшка, когато видя мъжа, който влезе. Той изглеждаше по-едър от всички други мъже. Трябваше да се наведе, за да мине. С дългото до коленете палто, с качулка, поръбена с кожа, и побеляло от сняг лице, той изглеждаше като гигант. Гъста кафява брада покриваше лицето му. Кафявите му очи втренчено я пронизваха под гъстите мигли, покрити със сняг. Краката му бяха обути в най-големите ботуши, които Дейзи някога бе виждала.