— Боли ли? — попита Дейзи.
— Не много — отговори Зак с вид на човек, който ще умре от болка.
— Ще внимавам много — каза Дейзи, — но сигурно ще те боли.
Тайлър реши, че Зак би имал голямо бъдеще на сцената. Видът му на мъченик беше съвършен. Всъщност, ако не познаваше добре брат си, би се заклел, че този негодник е най-смелият мъж, който познава.
— Не е толкова зле, колкото си мислех — каза Дейзи. — Размазали сте кръвта навсякъде, докато сте се боричкали.
Зак трепна. Едва забележимо движение, почти недоловим звук. Изкусна игра.
Дейзи изглеждаше покрусена от това, че му е причинила толкова болка:
— Съжалявам. Сигурен ли си, че не искаш Тайлър да ти помогне?
— Моля те — й каза той с големи, умоляващи очи. — Искам ти да го направиш.
Тайлър гореше от желание да вземе превръзките от Дейзи и да овърже Зак от главата до петите.
— Ще го сложа да си легне веднага щом свършиш — каза той на Дейзи.
— Не искам да си лягам — запротестира Зак.
— Мисля, че е достатъчно да си седи мирно и да си играе с картите — каза тя.
Зак погледна Тайлър победоносно ухилен. Тайлър отпусна юмруците си, изплакна окървавените дрехи и изхвърли мръсната вода.
— Така добре ли е? — попита тя, когато направи превръзката.
— Идеално — усмихна й се Зак.
— Добре. Сега предлагам и двамата да подремнете — каза Тайлър. — И двамата не сте се възстановили напълно. Ще ви трябва много почивка, ако ще тръгваме от тук след ден-два.
— Мислиш ли, че снегът ще се стопи дотогава? — попита Дейзи.
— Може да се стопи, а може да продължи да вали още няколко дни. Не зная — предположи Тайлър. — Но не можеш да тръгнеш, ако не си достатъчно силна. Ще трябва дълго да яздим през планината. А ако трябва да я заобиколим, ще бъде още по-дълго. Ти вече доста стоя права. Може и да се чувстваш по-укрепнала, но с рана в главата човек трябва много да внимава.
Дейзи не спори повече, но Зак показваше всички признаци, че няма намерение да любезничи.
— Ако си поспите добре, можете да очаквате вкусно печено за вечеря — каза той с надеждата, че така ще подкупи Зак. — И може би нещо хубаво за десерт. — Той направи пауза. — Ако ли не, боя се, че отново ще ядете бистра супа. — Тайлър знаеше, че ако Зак има някаква слабост, то това беше сладкото.
— Шоколад? — попита Зак.
Тайлър кимна утвърдително.
Зак се изкатери на леглото си, без да протестира.
— Наистина ли можеш да сготвиш всичко това тук, в планината? — попита Дейзи.
— Разбира се — каза Зак. — Той кара някой да му носи мляко, яйца и масло един път седмично. Всичко това е в допълнение на другите неща, които му доставят. Иначе не би стоял тук горе.
— Мислех, че си златотърсач — каза Дейзи.
Тайлър не можеше да определи дали тя беше просто изненадана, или си мислеше, че е луд. Много хора си го мислеха:
— И златотърсачите трябва да се хранят.
— Досега не съм чувала за такъв, който приготвя десерти.
— Върви да си лягаш, преди да е променил решението си — каза Зак.
— Би ли сготвил нещо специално за мен, ако те помоля?
— Ако зная какво. Какво искаш?
— Не съм сигурна. Ще ти кажа, ако се сетя за нещо, но нека първо реша какво искам най-много.
— Можеш да поръчаш повече от едно.
— Не мога да спя на целия тоя шум — оплака се Зак.
— Ще ти кажа довечера — каза Дейзи, след което изчезна зад завесата.
Тайлър се почувства необяснимо слаб. Седна, но това не промени усещането. Може би се разболяваше от треска. Точно това би трябвало да се очаква при честото му излизане на студа. Боричкането в снега можеше само да влоши нещата. Може би и той трябваше да полегне, но знаеше, че няма да може да заспи.
Дейзи не можеше да се влюби в Зак, нали?
Тайлър се засрами от себе си, че е помислил подобно нещо. Не беше негова работа какво прави Дейзи. Освен това Зак беше твърде много влюбен в себе си, за да обича някой друг. Тайлър си мислеше, че Дейзи знае това, но начинът, по който тя се държеше, го караше да се чуди. Той знаеше, че е глупаво да подценява силата на физическата красота. Бе виждал как умни мъже се погубват заради красиви жени. Нямаше основание да си мисли, че една жена не би направила същото заради един красив мъж.
А Зак беше красив.
Тайлър не беше. Знаеше го през целия си живот. Баща му веднъж го беше представил на някакви гости с думите: „Това е моят грозен син. Не прилича на братята си.“ Имаше моменти, в които Тайлър дори не се чувстваше член на семейство Рандолф. Още от раждането си беше върлинест и ъгловат. Кафявите му очи и коса нямаха драматичния ефект на русата красота или на чернооката смуглост на братята му. Въпреки че той бе най-високият, сякаш с всяка измината година все повече се сливаше с фона.