Топла при докосване.
Сладка на вкус.
Тя смъква ризата си първо през едното, после и през другото рамо. Нежни, гладки рамене с цвят на слонова кост. Можеше да си представи какво би изпитал, ако прокара пръсти по нежната й извивка, ако положи глава между тях. Във въображението си можеше да чуе тихото й дишане, да почувства лекото вдигане и спадане на гърдите.
Във въображението му тя вече беше смъкнала ризата до кръста си и целите й гърди се показваха. Силуетът отпреди няколко часа беше все така ясен в съзнанието му, само че сега бе още по-изкусителен. Той си представяше изящните женствени очертания на Дейзи, със съвършенството на младостта; заоблеността им — подчертана от кръговете около зърната. Струваше му се, че може да се протегне и да докосне финото й тяло с тънка талия и широки, заоблени бедра.
Цялото му тяло бе пронизано от тръпки. Опита се безуспешно да съсредоточи мисълта си върху яденето, което приготвяше. Можеше да си представи даже едва доловимото шумолене на ризата й, която се плъзга по кожата, или мекия звук, с който пада на пода, но знаеше, че тя в момента беше гола. Цялото му тяло се разтрепери от желание, което го караше да се тресе като лист на вятъра.
Тайлър хвана лъжицата и започна енергично да бърка. Не искаше да мисли за красивата й голота. Не искаше да мисли за бялата мекота на бедрата й, за изкусителната вдлъбнатина на пъпа й. Не искаше да си позволи да мисли как би потънал в мекотата й или за удоволствието, което би изпитал в прегръдките й.
Разбиваше гъстата шоколадова смес, докато ръката го заболя.
Но нуждата му бе по-голяма от добрите намерения. Силата и яркостта на картините от въображението му нарастваха с намаляването на скоростта, с която бъркаше.
Представи си как Дейзи лежи до него, а тялото й му откликва. Той с любов изучава всеки инч от нея. Докосва я, долавя миризмата й и накрая във въображението си бе обхванат от всепоглъщаща страст. Предавайки се на желанието, което бе израснало от малката ядка в гръмогласно кресчендо, той потъна в нея, освобождавайки задържаната страст, която бе изгорила тялото му.
Той бавно си мое дълбок дъх, за да се успокои. Изсипа тестото във формички и го сложи във фурната. Увери се, че огънят ще гори още половин час, взе си палтото и излезе. Нямаше значение, че няма какво да прави навън. Просто щеше да стои и да гледа как снегът се топи. Това бе по-безопасно, отколкото да остане в хижата. Може би студеният въздух ще го охлади.
Изсмя се на себе си. Безрадостен смях. Можеше веднага да заведе Дейзи у дома й. Всичко, което трябваше да направи, бе да легне и да се търкаля. Толкова беше сгорещен, че щеше да стопи всяка снежинка оттук до Албакерк.
Тайлър не можеше да заспи и това нямаше нищо общо с голите дъски, на които спеше. Одеялата заглушаваха звука, но той беше сигурен, че чува Дейзи да плаче. Отново чу тихичко хлипане, сподавено преди да е стигнало естествената си сила. Той стана от леглото и тръгна с леки стъпки, като се опитваше да не вдига шум. Спеше облечен, само обувките си беше събул.
— Добре ли си? — прошепна той, като се надяваше да не събуди Зак.
Тя не отговори.
— Зная, че си будна. Мога ли с нещо да ти помогна?
— Не.
Отговорът прозвуча глухо, сякаш всичко, което бе в състояние да каже тя, бе едносрична дума. Той чакаше. Този ъгъл беше единственото й убежище. Вероятно тя нямаше да иска той да нахлуе в него, но той не можеше да я остави така. Колебаеше се дали да дръпне пердето. Какво можеше да направи? Почувства нейната тъга, самотата й. Това беше нещо, което разбираше. Той цял живот се бе чувствал самотен.
После отново го чу, този път не бъркаше. Тя наистина плачеше.
— Идвам при теб — каза той, после спря, за да й даде време да се наметне, ако е необходимо. Но не чу шумоленето на одеяло, нито от раздвижване в леглото, само постоянния звук от сърцераздирателен приглушен плач. Не можеше да чака повече. Дръпна завесата.
Ярката лунна светлина от прозореца, който нямаше кепенци, осветяваше голия под на хижата. Дейзи седеше в средата на леглото извън очертанията на осветеното от луната пространство, а бледото й лице беше обляно в сълзи. Бе в ризата, която той й беше дал. С нея изглеждаше някак си още по-млада и ранима. Като дете, облякло дрехите на възрастен. Само дето сега тя трябваше да порасне, защото си нямаше никой друг, освен себе си.
— Заради баща ти ли? — попита Тайлър.
Тя кимна.
Какво можеше да направи той? Не можеше да го върне. Не можеше да направи така, че да не й липсва толкова много. Дори не можеше да й каже, че не е сама на света. Коленичи пред нея. Страхуваше се, че й се натрапва. Сигурно иска да не й досажда. Той самият щеше да се почувства неудобно, ако някой го бе видял да плаче.