Все пак тя не се отдръпна. Сключи ръце в скута си, после ги вдигна пред устата си, сякаш да спре звука от хлипането, но без резултат. Избърса няколко сълзи. Като не знаеше какво да направи, Тайлър седна на дюшека до нея и я обгърна с една ръка.
Дейзи седеше сковано. Той почти очакваше тя да се отдръпне. Спомни си, че Джордж прегръщаше Роуз, когато тя беше разстроена. Когато бебето почина, той я прегръщаше с часове, без да говори, без да прави нищо друго.
Прегърна я и с другата си ръка и остана неподвижно така. Усещаше треперенето на мускулите й. След това сковаността се стопи и тя се облегна на него. Хлиповете бяха станали по-безшумни. Тя изглеждаше поуспокоена. Прегърна го и се облегна изцяло на него.
Тайлър имаше странното чувство, че ще избухне. После неочаквано то изчезна и той се почувства по-отпуснат откогато и да било. Усети, че ръцете му лекичко се стягат около нея и го обхваща необичайно спокойствие.
Едва можеше да повярва, че всичко това се случва с него. Ето го, в самотна хижа високо в планината, покрита с десет фута сняг, седи на леглото до една жена и я прегръща, докато тя горчиво плаче.
Беше съгласен да остане точно там, където бе сега. Обля го вълна от спокойствие и чувство за благополучие. Не можеше да идва от Дейзи. Тя все още лекичко хлипаше и от време на време подсмърчаше. Не можеше да идва и от него. Цялото му равновесие бе нарушено. И все пак го имаше. И, Бог да благослови душата му, той му се наслаждаваше.
Може би полудяваше. Понякога се случваше със златотърсачите. Хората казваха, че е от самотата и от притегателната сила на златото. Започваш да обичаш животните си повече от хората; предпочиташ да говориш на себе си, а не на други хора; намираш, че скалите и чворестите дървета са по-красиви от уредените улици на малки и големи градове; чувстваш се по-добре в паянтова колиба, отколкото в приятно обзаведен дом.
Не мислеше, че е стигнал чак дотам, но в живота му цареше безредие. Освен това, всеизвестно е, че лудите твърдят, че не са луди, и са убедени, че всички останали се държат странно.
Може би това беше добър знак — той се държеше странно и го признаваше.
Дейзи силно подсмъркна и се отдръпна.
— Сега съм по-добре — каза тя.
— Сигурна ли си? — Не му се искаше да я пусне. Да се чувства луд, му беше много приятно. Не беше сигурен, че иска да се върне към здравия разум. Доколкото си спомняше, през последните няколко дни се беше чувствал крайно нещастен.
— Да. От време на време ме прихваща. Баща ми и аз не се разбирахме много добре, но сега това ми изглежда маловажно. — Тя подсмъркна, избърса сълзите си и се изпъна. Неговата близост, изглежда, ни най-малко не я смущаваше. Тя сякаш я считаше за естествена.
Тайлър усети, че този път тъгата й е по-различна. Не плачеше заради болката или от обида, а от дълбоко чувство на загуба.
— Днес следобед плачеше за баща си — каза й той. — Сега плачеш за себе си. Защо?
— Грешиш.
— Не, не греша. — Досега той беше плакал за себе си само веднъж, но си спомняше какво беше. Облегна се назад така, че да може да погледне Дейзи в очите. Не харесваше баща си, нали?
— Разбира се, че го харесвах.
Той я придърпа отново към себе си:
— Аз мразех баща си.
— Защо? — Тя лекичко го отблъсна, за да може да види очите му.
— Защото беше жесток, лош човек. А сега ми кажи защо ти не харесваше баща си.
СЕДМА ГЛАВА
На Дейзи й се стори, че животът, изпълнен с преструвки, се сгромолясва. За пръв път тя беше способна да погледне на чувствата, които изпитваше към баща си, честно и прямо. Изобщо не го беше харесвала. Беше голямо облекчение накрая да се почувства свободна да го признае. Измъчваше я тъга, но не вина. Той бе заслужил неодобрението й.
Дейзи се сгуши в прегръдката му.
— Татко беше чудесен, когато бях малка, но като пораснах, той се промени. От неговата безценна дъщеричка аз се превърнах в недодялана повлекана, която не може да си намери съпруг. Трябваше да правя това, което ми заповяда, никога да не споря и да не противореча. Не разбирах. Колкото повече се опитвах да се доближа до него, толкова по-силно ме отблъскваше той. Когато мама почина, стана по-зле. Ако изразях мнение, противно на неговото, ми казваше, че съм глупава. Ако спорех с него, ми крещеше; оплакваше се колко съм неблагодарна, заплашваше, че ще ме пребие. Мисля, че затова ми даваше толкова много книги да чета — не му пукаше дали ще науча нещо, стига да го оставя на мира. След известно време престанах въобще да му говоря. Не можех да дочакам той да замине към своите мини. Единствено тогава се чувствах свободна.