Налагаше се да се върне обратно в хижата. Тя се сви от страх при мисълта, че ще трябва да срещне Тайлър лице в лице и да си признае, че се е провалила. Беше забележително търпелив с нея. Но сега сигурно ще я завърже за леглото. Може би, ако побърза, ще успее да се върне преди него.
Но да се върне обратно по стъпките си не беше толкова лесно, както беше очаквала. Въпреки че бяха прокарали пътека в снега, мулето се беше уморило да пробива дълбоките преспи. Пък и да се изкачва нагоре бе по-трудно, отколкото да слиза надолу.
На Дейзи й беше ужасно студено.
Беше глупаво, че така се ядоса на Тайлър. Не беше негово задължение да търси убийците на баща й. Нямаше причина да си мисли, че Тайлър въобще някога е преследвал убийци. Просто си беше втълпила, че той може да направи всичко, което си поиска. Някак си й вдъхваше подобно усещане.
Може би не беше добър стрелец. Не беше убил мъжа, който бе се върнал за нея. Трябваше да се изправи срещу трима мъже, които на два пъти се бяха опитали да я убият и вероятно нямаше да се поколебаят да убият и него. Тя вече беше застрашила него и Зак само с присъствието си. Беше неблагодарница и ако доживееше да се върне в хижата, щеше да му се извини.
Внезапно, без видима причина, мулето изпръхтя и нагази в пряспа, като едва не я събори върху снега, покрил някакви клони. Тя отчаяно се опита да сграбчи гривата на мулето, за да се задържи седнала. Ужасено се огледа да види каква е причината за страха на животното.
Отначало не видя нищо. След това й се мярна някакво светлокафяво петно. Като се опитваше да се задържи на седлото, тя протегна врат. След миг забеляза горната част на малка, изящна космата глава с бели и черни ивици. Веднага след това й се стори, че животното сякаш полегна. Мулето изрева и се хвърли в средата на огромна пряспа.
Преследваше ги най-голямата пума, която Дейзи някога бе виждала. Тя си проправяше път през сняг, който почти я покриваше. Дейзи не знаеше дали ще ги настигне, но ако това се случеше, тя нищо нямаше да може да направи.
Беше забравила да вземе оръжие.
— Избягала е — обяви Зак, когато Тайлър се появи на поляната край хижата.
— За какво говориш? — Тайлър не беше открил никакъв дивеч и беше раздразнен.
— Дейзи. Избягала е. Няма я. Взела е едно от мулетата.
Отново бе започнало да вали.
— Къде е отишла? Кога е тръгнала?
— Тръгнала е натам — каза Зак, като посочи една следа в снега. — Предполагам, че е тръгнала малко след нас.
— Никога няма да премине снега.
— Зная. И ти го знаеш. Но очевидно тя не знае.
Тя му беше сърдита. Тайлър го беше видял в очите й по време на закуската, но не беше очаквал, че ще направи нещо толкова безумно да избяга. Отново и отново й беше повтарял, че е твърде слаба. Можеше да припадне и да замръзне в снега.
Тайлър беше бягал веднъж. Джордж го беше намерил и го беше върнал.
— Снегът е хванал коричка — посочи Зак. — Ако разрани до кръв краката на мулето, това ще привлече вълци или пуми.
Нямаше нужда да го казва на Тайлър — той знаеше, че дивите животни усещат кръвта от разстояние. А обонянието им е още по-изострено, когато са гладни. Можеше да бъде нападната от глутница вълци.
Той оседла второто муле.
— Не излизай от хижата. Сигурно ще се върна чак по тъмно.
— Ако не я намериш бързо, следата й може да бъде затрупана — каза Зак, посочвайки към снега, който падаше толкова бързо, че затрудняваше видимостта. — Не мисля, че тя знае как да се върне в хижата.
Тайлър реши, че ако Зак беше жена, щеше да му приляга името Касандра. Той не познаваше друг човек, който можеше да направи толкова много мрачни предсказания за толкова кратко време.
— По-добре си вземи нещо за ядене в случай, че бурята те застигне — каза Зак.
— Нямам време. Освен това, ако бурята ни застигне, храната няма да ни е от голяма полза.
Чертите на лицето на Зак се промениха леко. Той толкова много приличаше на Джордж, че чак беше обезкуражаващо.
— Ако не се върнеш до два часа, ще тръгна след теб — каза той.
— Стой тук.
Зак отново приличаше на себе си.
— Може да съм себелюбив, разглезен и егоцентричен, но не мога да се изправя пред семейството и да кажа, че съм стоял тук и съм те оставил да умреш.
Реакцията на Зак изненада приятно Тайлър. Дивакът може и да беше неразумен, но в него все пак имаше доброта.
— Няма смисъл да умираме и двамата. Трябва да остане някой, който да каже на Джордж какво се е случило.
— И това със сигурност няма да съм аз.
Но когато Тайлър яхна мулето и тръгна след Дейзи, той имаше и още една причина за безпокойство. На две мили надолу в планината, върху една открита скала, където снегът беше не по-дебел от фут, той беше открил следи от три коня. Големият кон с най-тежкия ездач беше един от тях.