Убийците все още преследваха Дейзи.
Те бяха тръгнали в погрешна посока, а и снегът, който сега валеше, щеше да ги затрудни още повече да намерят хижата, но Тайлър трябваше да приеме факта, че тримата имаха намерение да я открият. Той не можеше повече да продължава да разчита на това, че снегът ще ги защити. Рано или късно трябваше да предприеме нещо.
Все още нямаше да казва на Дейзи, ако я намери в безопасност, разбира се. Няма да й внушава да тръгне след убийците. Всичко, което трябваше да стори, за да я накара да направи нещо, беше да й каже точно обратното. Той се възхищаваше на решителността й, но се притесняваше от това, че тя явно не разбираше опасността.
Тайлър чу в далечината рев на хищник, който буквално му изправи косата. Дейзи можеше да бъде зад следващото възвишение или на миля разстояние от него. Беше невъзможно да се определи. Той подкара по-бързо мулето, което също беше чуло пумата; дори може да бе доловило миризмата й. Животното с нежелание се отправи към мястото, където инстинктът му подсказваше, че чака смъртен враг.
Тайлър изпсува сипещия се сняг, който го заслепяваше и почти бе покрил следите от мулето на Дейзи. Някъде отпред изрева муле и той се почувства по-сигурен. Ако животното все още бе на крака, Дейзи ще бъде в безопасност, докато стигне до нея. Но когато обиколи горичка покрити със сняг борове, гледката пред него спря дъха му.
Дейзи беше на земята, потънала до кръста в сняг. Беше хванала юздата на дърпащото се муле с едната си ръка, а в другата държеше един клон и го размахваше пред пумата, която, объркана от клона и от човешкото същество пред себе си — единствения представител на животинското царство, от който се боеше, — бдително обикаляше в кръг.
Тайлър извади пушката от калъфа й и даде изстрел в снега край пумата. Котката се обърна и изръмжа.
Дейзи също се обърна, а на лицето й бе изписана смесица от страх, изненада и облекчение.
Тайлър изстреля още един куршум в снега. Не искаше да убива животното; но не искаше и то да ги преследва по обратния път към хижата. Котката все още не искаше да изостави плячката си. Тайлър пусна рязко пушката обратно в калъфа й, подкара мулето и като нададе вик, се хвърли напред.
Котката застина за миг. След това изръмжа, като откри остри зъби, и с подскоци се изгуби от погледа им.
Дейзи се обърна към Тайлър.
ОСМА ГЛАВА
Тайлър бе очаквал да е ядосан и наистина беше. Не беше очаквал, че ще се почувства толкова успокоен, че чак краката му да омекнат. Обаче така си беше. Но въпреки че тялото му се поотпусна от облекчението, той чувстваше надигащия се в него гняв, че е направила толкова невероятно глупаво нещо.
— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, като излизаш навън, след като ти казах да си стоиш в хижата? — раздразнено каза той, докато слизаше от мулето, а гневът му преливаше подобно клокочещ крем, който извира от тенджерата.
— Исках да си отида вкъщи — отговори тя.
— Казах ти, че ще те заведа веднага след като снегът се стопи. — Той я хвана за раменете и я извъртя. — Това прилича ли ти на разтопен сняг? — попита, като я накара да погледне снежния пейзаж.
Дейзи се изскубна от хватката му.
— Ти си проби път — каза тя, после се обърна и го погледна. — Мислех си, че и аз ще мога.
— Как? Да виждаш криле на това муле?
Дейзи не отговори.
— Можеше да свършиш като вечеря на онази котка. Защо не остави мулето и не се покачи на някое дърво? Пумите предпочитат месо от муле.
— Не знаех.
— Предполагам, не знаеше и че можеше да се загубиш или да паднеш в снега и да останеш там.
Беше го изплашила почти до смърт. Дори и сега, когато знаеше, че тя е в безопасност, сърцето му продължаваше да бие твърде бързо и силно. Той не можеше да опише с думи ужаса, който почувства, когато видя Дейзи да се отбранява от пумата с боров клон. Не смееше дори да помисли какво можеше да се случи, ако беше пристигнал няколко минути по-късно. Щеше да носи вина, от която нямаше да може да се отърси до края на живота си. Тя нямаше право да му причинява подобно нещо.
— Не си рискувах главата да те измъкна от онзи пожар, за да умреш в снега. Нито пък ми харесва, че ти отстъпвам леглото си и половината си хижа само за да избягаш веднага щом ти обърна гръб.
— Съжалявам — запъна се Дейзи. — Исках просто да се прибера вкъщи.
Снегът валеше още по-силно отпреди.
— Нямах предвид…
— Може и да не ти пука за твоя собствен живот, но трябваше да си помислиш за мулето. То не ти е направило нищо. Не заслужава да умре.