Беше толкова ядосана на Тайлър, че не можеше да проговори. Нямаше право да се отнася с нея като с бунтуващо се дете, нито пък имаше право да я води при брат си против волята й. Беше жестоко от негова страна да я обвинява, че с готовност е изложила на опасност живота на Зак и неговия. Как можеше тя да знае, че убийците все още я преследват?
Тръпки я побиха. Установи, че иска да се притисне до Тайлър, но това я ядоса още повече. След всичко, което беше й казал, искаше да го намрази.
Но не можеше. Всичко, за което можеше да мисли, бяха силните ръце, които я държаха на седлото. Искаше да остане с него, да приеме закрилата му. Дори гневът й не можеше да спре чувството, че е в безопасност, докато е с него.
Но тя чувстваше нещо повече от сигурност. Докато краката му се притискаха в нейните, а ръцете и гърдите му се триеха в ръцете и гърба й, тя почувства как един бавен огън се разгаря някъде дълбоко в слабините й. Никога преди не бе чувствала нещо подобно, но веднага разбра, че причина за това бе близостта на Тайлър. Опита да си напомни, че му е сърдита, но с това не охлади горещината, която сякаш проникваше във всяка част от тялото й. Да се докосва до мъж, бе нещо ново за нея. Дори един лек допир би взривил фойерверки в тялото й. Прегръдката му бе предизвикала голям пожар.
Особено в гърдите й. Тя остро съзнаваше странното усещане, което се усилваше от триенето на ръцете на Тайлър отстрани на гърдите й. Опита се да се измести, но това не беше възможно. Ръцете му минаваха под нейните и здраво държаха юздите.
Тя сякаш беше потънала в тялото му. Чувстваше се някак си застрашена. Опита се да съсредоточи съзнанието си върху пейзажа, върху поклащането на животното, върху гнева на Тайлър. Но това сякаш още по-силно й напомняше за близостта му.
Тя си повтаряше, че това не е приятелска прегръдка — можеше да бъде и клопка, но някак си не я чувстваше като такава.
Когато се върнаха, Зак чакаше край хижата.
— Виждам, че си я намерил — рече той на Тайлър.
— Къде беше?
Дейзи знаеше, че той рано или късно ще разбере за пумата. Тя предпочиташе това да стане сега.
— Бях в една пряспа с опасност да бъда изядена от голяма котка. Беше глупаво, че се опитах да избягам, и още по-глупаво, че взех мулето на Тайлър.
Зак нямаше да се остави да бъде измамен лесно с едно признание, което не звучеше ни най-малко като разкаяние:
— Няма нужда да си толкова горда от себе си.
— Но аз не съм.
— Държиш се, сякаш си.
— Прибери мулетата — рече Тайлър. — И хубаво ги почисти от снега.
— Ще се погрижа за тях, но искам да разбера защо е тръгнала. Може да си чупи главата, но няма защо да се опитва да въвлича и теб.
— Хайде, размърдай се — каза Тайлър с остри нотки в гласа.
— Знаеше, че той ще те последва, нали? Дори и ако това значи да загине в снежната буря. — Зак грабна юздите на двете животни от Тайлър и гордо се отдалечи. — Не само си дяволски проклета егоистка, но си и глупава.
Порицанието на Зак принуди Дейзи да се размисли за постъпката си. Може би наистина бе очаквала, че Тайлър ще я последва, но не й беше хрумвало, че може нещо да му се случи. Той изглеждаше твърде силен да го сполети беда. Мразеше да я наричат глупава, но допусна, че този път наистина е била такава.
— Не обръщай внимание на Зак — каза Тайлър, тръгвайки към хижата. — Той просто се притесняваше, че ще трябва сам да си сготви вечерята.
Дейзи не се усмихна. Тя изпревари Тайлър и влезе вътре. Болезнено съзнаваше, че ще трябва да намери начин да се извини. Искаше й се да избяга в ъгъла си, да се скрие зад завесата, докато се почувства в състояние отново да го погледне, но знаеше, че трябва веднага да го направи, защото после никога няма да се осмели.
Погледна го с бялото на очите си. Той прибираше пушката и събличаше дрехите си.
— Намери ли елен?
— Не.
— Защо не?
— Твърде е студено, предполагам.
Той нямаше да й помогне. Е, добре, тя можеше и сама:
— Не исках да тръгваш след мен. Не исках да те поставям в опасно положение.
— Зная.
— Мислех, че мога да се справя. Исках да си ида вкъщи.
— Зная.
— Не продължавай да го повтаряш с такъв спокоен, търпелив глас. Изкрещи ми или направи нещо подобно.
— Вече го направих. — Тайлър я погледна скришом. — Няма нужда да се чувстваш виновна.
— О, не, има.
— Добре, щом така предпочиташ.
Дейзи тропна с крак:
— Не искам. Искам да те ударя, защото ме правиш на луда. Опитвам се да се извиня, а ти го правиш невъзможно.
— Не искам да се извиняваш — каза той.
— Тогава можеш да продължиш да ми се ядосваш.