— Искаш ли да го направя?
— Би трябвало. Зак ми се ядосва.
— Той просто се страхува, че…
— Зная, че ще трябва сам да си сготви вечерята.
— Страхувах се, че ще трябва да спасява и двама ни.
Дейзи се спря.
— Щеше ли да го направи?
— Разбира се.
— Защо? Вие двамата си казвате ужасни неща. Ти буквално го зарови в снега вчера.
— Той ми е брат.
Дейзи помисли върху това:
— Значи аз съм застрашила два живота освен моя.
Тя седна на масата и не проговори до пристигането на Зак.
— Искам да се извиня и на двама ви — изрече тя, преди Зак да може да отвори уста. — Беше глупаво от моя страна да се опитвам да избягам. Нямаше да го направя, ако знаех, че така излагам на риск и двама ви.
Втренченият поглед на Зак се премести върху Тайлър, после отново върху Дейзи:
— Защо избяга?
— Бях ядосана.
— Тръгна в бурята само защото беше ядосана? — с недоверие попита Зак.
— Тайлър отказа да ми помогне да открия убийците на баща си.
— Казах ти, че не мога да го направя така успешно както шерифът.
— Не е заради това. Просто го направи да звучи толкова маловажно, сякаш е без значение.
— Има и друга причина, нали? — попита Тайлър.
Дейзи изглеждаше изненадана от въпроса, но не отговори.
— За какво друго е ядосана? — попита Зак.
— Какво е? — рече Тайлър. — Няма защо да се страхуваш да ни кажеш.
— Не ми е удобно тук — призна си Дейзи след известно колебание. — Вие не ме искате.
— Това ли е всичко? — възмутено попита Зак.
— Причинявам ви много неудобства — прекъсна го Дейзи. — Заех едно легло, половината стая. Ако не бях тук, нямаше да се налага да ходите пак на лов.
— Не съм искал да те карам да се чувстваш така — каза Тайлър. — Просто не зная как да накарам хората да се чувстват добре дошли.
— Ти се опита — каза Дейзи. — но моето място не е тук.
— В началото беше малко странно — съгласи се Тайлър. — Зак и аз нямаме сестри, така че не знаем как да се държим с жени, но се радваме на компанията ти.
Зак погледна брат си така, сякаш той току-що е загубил разсъдъка си:
— Ще се поболея, ако послушам още малко подобни глупости. Когато ти дойде акълът отново, обади ми се.
— Зак не ме харесва — каза Дейзи, след като той тръшна вратата след себе си.
— Зак не може да престане да мисли за себе си дори и за кратко, а какво остава да изпита силни чувства към някой друг.
— Но беше готов да тръгне след теб, ако ти се изгубеше.
— Ние сме странно семейство, но се грижим един за друг.
— Затова ли се грижиш и за мен?
Той си го беше мислил. Мъжете от семейство Рандолф винаги защитаваха жените. Всеки мъж би го правил. Но нейното присъствие го беше накарало да изпита толкова много нови чувства, че вече не можеше да е сигурен защо прави каквото и да е. Чувстваше се объркан.
Той все още чувстваше леко напрежение от това, че бе яздил с нея. Можеше да си спомни всяка извивка на тялото й; все още можеше да почувства нейната мекота и топлината на тялото й. Това беше всичко, което можеше да си спомни от минутите, когато я спасяваше в снежната буря. На моменти даже не си даваше сметка, че вали сняг.
— Грижа се за теб, защото имаш нужда от помощ, а аз бях онзи, който те намери.
Обърна се настрани не много доволна от отговора му. Не повече от него самия. Тези думи нямаха нищо общо с хаоса от чувства, които бушуваха в него. Бе събудила нещо в него, което беше погребал преди повече от двадесет години. То разстройваше равновесието му по начин, който не можеше да си обясни. През целия си живот бе отхвърлял чувствата. Сега, когато чувстваше нещо, не знаеше какво да прави.
Гледаше я как се скрива зад завесата. Преди си мислеше, че тя е хубавка. Сега дори и превръзката не можеше да загрози красотата й. Чувстваше се като неотстъпчив особняк, като безпомощен мерзавец, който е вперил поглед в тези очи и е готов да обещае всичко, само да може да ги вижда всеки ден. Не мислеше, че Дейзи ще се съгласи, но не можеше да бъде сигурен.
Ще трябва да се увери, че е в добри ръце, когато я заведе до Албакерк. Няма да е след дълго. А после ще може пак да се заеме с проучването. Седемнадесети юни тегнеше над главата му.
Тоби вдигна палтото си и обърна гърба му към огъня.
— Викам да забравим за тях, докато не се стопи всичкият тоя сняг — рече той. Тримата бяха се приютили в колибата на някакъв златотърсач, който не желаеше или не можеше да им даде информацията, която искаха, и беше вързан в обора.
— Поне трябва да почакаме тук, докато спре да вали — рече Ед. Той вдигна ръце към огъня, който тъкмо започваше да стопля измръзналите му крайници.