— Какво искаш да кажеш с това „и после“?
— Трябва да има и нещо друго. Не можеш да правиш само това.
— Че какво друго?
Дейзи не можеше да повярва, че Зак говори сериозно. Тя инстинктивно погледна Тайлър.
— Казва истината — потвърди той. — Единствената му амбиция е да преуспее като паразит.
— Грандиозно да преуспее — поправи го Зак, без ни най-малко неудобство.
— А ти? — попита тя Тайлър.
— Нищо не искам.
— Точно обратното — каза Зак.
— Какво? — попита Дейзи, но Тайлър не отговори.
— Иска да построи разкошни хотели — съобщи й Зак. — Търси злато тук, за да събере пари за тях.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Тайлър с трясък затвори книгата си — неволна реакция, за която веднага съжали. Би предпочел Дейзи да не знае колко много го дразнят думите на Зак. Нито пък искаше да й обяснява за какво си мечтае. Чудеше се как за толкова кратко време тя започнала да очаква, че ще бъде допусната до неговия личен свят. Чудеше се как си беше помислил, може да я допусне там.
Дейзи го наблюдаваше очаквателно. Той мълчеше.
— Нищо ли няма да кажеш?
— Какво искаш да знаеш?
— Къде ще построиш хотелите си; как ще изглеждат. Обичам хотелите.
Тайлър знаеше точно какво иска до последната подробност, но не искаше да каже на Дейзи. Ако го направеше, това вече нямаше да бъде негова мечта. Но нямаше смисъл да мълчи. Зак щеше да си затвори устата само ако бъде удушен.
— Искам да построя хотели в Денвър и Сан Франциско, които да са толкова луксозни, колкото онези в Ню Йорк.
Дейзи изглеждаше шокирана:
— Аз си мисля, че простичка, чиста стая е всичко, което повечето хора искат.
— Тайлър не се интересува от повечето хора — обясни Зак. — Той иска да достави удоволствие на себе си.
— Ами ако никой друг не иска същото нещо? — попита Дейзи, като очевидно не беше в състояние да повярва, че някой ще построи цял хотел само да удовлетвори себе си.
— Могат да отседнат някъде другаде — отговори Тайлър.
— Но това е лудост — възкликна Дейзи. — Ще се разориш за един месец.
Тайлър се почувства така, сякаш са го облели с кофа леденостудена вода.
— О, сега вече го подлуди — рече Зак.
— Тъй ли? — попита Дейзи.
— Не — отговори Тайлър, но се опасяваше, че последвалият въпрос издаде, че е излъгал с този отказ.
— Мислиш ли, че след като прекарваш по няколко дни на годината в „Сентениъл“ или „Поуст икечейндж хотел“, си вече веща относно това, което хората в Денвър или Сан Франциско желаят?
Сега беше ред на Дейзи да се ядоса:
— Може и да не зная нищо за богатите хора в големите градове — отговори тя с бузи, зачервени от смущение, — но зная много за онези, които строят пясъчни кули. Баща ми беше такъв и никога не спечели и цент. Същото ще се случи и с теб.
Тайлър искаше да стане и да излезе от хижата. Искаше да се намира колкото се може по-далеч от любопитното очакване на Зак и презрителната искреност на Дейзи. Беше се опитал да обясни на Джордж защо иска тези хотели, защо има нужда да спечели мястото си в семейството. Предполагаше, че не бе успял особено добре. Не беше в състояние да обясни на Джордж. След като баща му го бе описал като недостоен за семейството, фактът, че се бе родил Рандолф, не беше достатъчен да го накара да почувства, че заслужава своя дял от семейното богатство. Освен това другите бяха направили нещо, за да заслужат своя дял.
Джордж бе предложил да му отпуснат средства, но другите бяха отказали. Тайлър не искаше да бъде отхвърлен и от Дейзи.
— Ти какво би направила? — попита я той.
— Аз?
— Изглежда си мислиш, че знаеш как трябва да се ръководят хотели.
— Никога не съм казвала това, но зная, че хората искат горещи бани, добра храна и удобни легла. Ако искат да си поръчат нещо друго, ще трябва да ги убедиш, че си заслужава да платят за него.
— Какво би предложила да направя?
— Не зная — призна си Дейзи. — Съмнявам се, че съм видяла и половината от нещата, за които говориш.
— Тогава ти предлагам да не критикуваш, преди, да си ги видяла всичките.
Дейзи изглеждаше толкова шокирана, че Тайлър съжали за казаното, но тя нямаше право да го съди. Явно беше, че отхвърля не неговата идея за хотел, а вида хотел, който той иска. Така тя отхвърляше самия него. Това болеше още повече, защото харесваше Дейзи и искаше и тя да го харесва.
— Ние и двамата ти казахме какво искаме — каза той, като насила се усмихна. — Сега е твой ред.
Тайлър забеляза колебанието на Дейзи. Чудеше се дали тя не желае да му каже това, което наистина иска, или просто не желае да говори след това, което той каза.