Тайлър приключи с цепенето на последните дърва и започна да ги събира, за да ги внесе в хижата.
— Вероятно няма да има значение какво ще кажа — каза на Зак. — Сигурен съм, че семейство Кокрейн с радост ще й дават съветите, от които има нужда. — Той знаеше, че това трябва да го облекчи, но вместо това го раздразни.
Дейзи седна, за да може Тайлър да й смени превръзката. Досега беше отказвал да я остави сама да го направи. В началото нямаше нищо против, но с всеки изминал ден се чувстваше все по-добре. И колкото по-силна ставаше, толкова повече я дразнеха ограниченията, които той й налагаше.
— Не вярвам, че ще ме оставиш сама да я сменя днес — каза тя.
— Не можеш да виждаш така добре, както аз.
— Изобщо не мога да те видя — изстреля тя. — Брадата покрива лицето ти така добре, че ако те видя без нея, едва ли ще те позная. — Нямаше намерение да споменава за брадата му, но това бе един постоянен източник на дразнение за нея.
— Едва ли ще имаш подобна възможност — каза Зак. — Не се е бръснал от години. Нито пък се е подстригвал, ако съдя по косата му.
— Винаги си мисля, че хората с бради имат нещо за криене — каза Дейзи.
Тя почувства как ръката на Тайлър замръзна за част от секундата, след което той продължи работата си.
— Защо го казваш? — попита той.
Тя се радваше, че не трябва да го гледа в очите. Можеше да бъде доста страховит.
— Брадата е като маска. Не можеш да видиш лицето зад нея. Не можеш да разбереш дали човекът мисли това, което казва.
— Можеш да видиш очите му, да чуеш тона на гласа му, да наблюдаваш поведението му.
— Но лицето най-добре говори за човека — настоя Дейзи, — Онзи, който крие лицето си, крие прозореца към душата си.
— Звучи като нещо, което си чела в книга — потръпна Зак.
— Не всички искат хората да надничат в тях — каза Тайлър.
— Аз не бих искал да имам брада — каза Зак, — но никой не го бърка какво мисля аз.
— Няма да се чудят дълго — рече Дейзи. — Ти тъй или иначе скоро ще си кажеш. — Дейзи бе стъписана от собствените си думи, но, изглежда, нито Тайлър, нито Зак се обидиха.
— Раната ти зараства добре — каза Тайлър. — Може да не остане голям белег.
Той я покри с мехлем и започна отново да я бинтова.
— Всичко, което трябва да направя сега, е да се скрия в някой шкаф за три години, докато косата ми израсте. — Тя нямаше намерение да продължава да се оплаква от едно и също нещо, но след като беше луничава и висока шест фута, един белег и опърлена коса бяха болезнено допълнение към плачевното й състояние.
— Всичко, което ти трябва, е една перука — каза Зак. — Ще останеш изумена от това, което правят в наши дни. Имах чудесна перука за една пиеса, която правихме в училище преди няколко години. Чудя се дали още я пазя. С удоволствие ще ти я заема, ако я намеря. — Сигурен съм, че приятелите на Дейзи ще се радват, че тя е здрава и читава независимо от дължината на косата й — каза Тайлър.
— Не се притеснявам заради приятелите си — каза Дейзи.
— А трябва. На никой друг не му пука, освен на тях.
Дейзи не отговори. Само мъж можеше да бъде толкова прав и едновременно с това — така да греши. Без никога да разбере защо.
На следващия ден Дейзи беше дори още по-отегчена. От заранта валеше дъжд. Небето беше оловносиво, а облаците сякаш никога нямаше да се разкъсат. Постоянното потропване на капките по покрива й лазеше по нервите, но Тайлър все още казваше, че е невъзможно да тръгнат за Албакерк.
— Довечера ще замръзне и ще се образува ледена кора. От това ще стане дори по-опасно.
— Досега никога не съм била затваряна за толкова дълго. Трябва да правя нещо. Нека аз приготвя вечерята този път.
Зак вдигна поглед от картите.
— Благодаря — каза Тайлър. — Ще се оправя сам.
— Но аз искам — отговори Дейзи. — Това като че ли е единственото нещо, което мога да направя вместо теб. Чувствам се крайно безполезна.
— Щях да го преглътна бързо, ако бях на твое място — посъветва я Зак.
— Да преглътна какво? — допита Дейзи.
— Нуждата да бъдеш полезна. Хората веднага ще се възползват от това. Преди да се усетиш, вече ще очакват от теб през цялото време да правиш разни неща вместо тях.
Дейзи се усмихна.
— Предполагам, че ти си съумял да овладееш този импулс.
— Никога не съм го имал.
Дейзи погледна към Тайлър.
— Наистина искам — каза му тя.
— По-добре да го направя сам.
— Обещавам ти, че ще върна всички неща обратно по местата им — едва прикриваше тя раздразнението в гласа си.
— Тайлър не позволява на никого да му готви — каза Зак.
— Аз съм добра готвачка — рече Дейзи.
— Тайлър е по-добър.