— Защо не ме заведохте вкъщи? — попита тя. — Не може да съм отишла много далеч.
— Намерихме ви сред хълмовете — повтори мъжът с брадата. — Не знаехме коя сте.
— Аз съм Дейзи Сингълтън. Баща ми е собственик на ранчото между Берналило и Албакерк. Всеки би могъл да ви каже това.
— Не видяхме никого, когото да попитаме.
— Можехте да попитате в града. Защо ме доведохте тук? — Дейзи чу как гласът й изтънява в истерия. Опита се да остане колкото се може по-спокойна.
Големите крака отново се върна в полезрението й. Кафявите му очи я гледаха напрегнато като орел, който е готов да връхлети плячката си:
— Не зная кой се опита да ви убие. Не зная къде можех да ви оставя в безопасност.
— Кои сте вие? Къде съм? — попита отново тя. Чувстваше отчаяна нужда от отговорите на тези въпроси, от някакво обяснение за ужасяващия кошмар.
— Аз съм Тайлър Рандолф — отговори мъжът, като се обърна. Отиде до някакви рафтове и започна да сваля от там разни съдове.
— А аз съм брат му Зак — отговори Адонис. — Ние сме на върха на някаква проклета планина, буквално заровени живи в снега.
Тя сметна, че случилото се е твърде невероятно, но главата я болеше непоносимо и тя не се и опита да си доизясни всичко. Баща й ще се притеснява. Той не можеше да се справя без нея. Но тя нищо не можеше да направи, докато не поукрепне толкова, че да може да се прибере вкъщи. Отказваше да повярва, че нещо може да му се е случило. Той беше груб и често не беше за обичане, но беше единственият човек, който си имаше.
— Трябва да пратите съобщение на баща ми. Ще се поболее от притеснение.
— Никъде не можем да отидем — отговори Тайлър все още съсредоточен в работата си. — Навън вилнее снежна буря.
— Това е абсурдно. Тук никога няма снежни бури.
— Вие сте на девет хиляди фута височина — обясни Тайлър. — Има повече от три фута сняг, а все още вали по-силно от всякога.
— Валеше ли, когато ме открихте?
— Не, но започна скоро след това. Не можехме да обикаляме наоколо и да търсим хора, които не познаваме. С тази рана на главата щяхте да сте мъртва, преди да се е разсъмнало.
Дейзи се опита да вдигне ръка към главата си, но одеялата я държаха добре увита.
— Махнете тези одеяла от мен — каза тя. — Лоша ли е раната? Много ли кървях?
— Като заклано прасе — осведоми я Зак. — Косата ви беше пропита с кръв. Или поне онази част от нея, която не беше опърлена.
— Опърлена! — извика Дейзи. — Какво искате да кажете с това, че косата ми е била опърлена! — Тя инстинктивно се опита да докосне косата си, за да се увери сама, че наистина се е случило, но ръцете й бяха като привързани към тялото. Понечи да се измъкне от одеялата, но успя само да увеличи болката така, че едва не припадна.
— Не трябва да се вълнувате — каза Зак. — Вече я няма. Но нали пак ще израсне.
— Пуснете ме — жално рече Дейзи. — Моля ви!
— Трябва да седите увита, докато се стопли хижата — каза Тайлър. Той я наблюдаваше от мястото си до печката. Очите му бяха загрижени. Брадата му криеше изражението на лицето.
— Добре е да се отпуснете — посъветва я Зак. — Тайлър приготвя вечерята. Трябва да сте вече прегладняла. Опитахме се да ви храним, но вие плюехте храната и тя потичаше по брадичката ви. Тайлър трябваше да бърше лицето ви не зная колко пъти.
Дейзи не знаеше защо изобщо бе помислила, че Зак изглежда добре. Той беше най-безсърдечният и неучтив човек, който някога беше срещала.
Зак й хвърли един дълбокомислен поглед:
— Ако бях на ваше място, нямаше да бързам толкова да се огледам. Видът ви ще ви накара да изпаднете в депресия. — Всъщност не бих си и помислил, че това ще се отрази добре на някой, който се опитва да се оправи от огнестрелна рана в главата.
Дейзи изстена отчаяно.
— Косата ви пак ще порасне — каза Зак окуражително. — След няколко години въобще няма да личи, че имате белег.
Дейзи си помисли, че сигурно ще умре от унижение. Но първо й се искаше да размаже с юмрук лицето на този безсърдечен млад мъж, който говореше за нейното обезобразяване така, сякаш то беше без значение.
— Искам да се надигна — изстена тя. — Трябва да стана.
— Може да извади ръцете си изпод одеялото — каза Тайлър на Зак, — но трябва да остане в леглото.
— Може да говорите на мен! — почти му изкрещя Дейзи. — Това са си моите ръце.
— Не сте на себе си — отговори Зак. — Няма да знаете какво да правите с тях.
— Бих могла да ви фрасна в лицето.
— Виждате ли, казах ви, че не сте на себе си. Защо иде искате да ме удряте, след като снощи спах с вас?
ВТОРА ГЛАВА