Той беше свикнал да живее сам толкова отдавна, че вече не се замисляше. До днес, докато не осъзна, че не иска да пропъди Дейзи. Беше прекарал толкова години затворен в себе си, отричайки всяка емоция, че не знаеше как да изрази чувствата си и да допусне друг човек в живота си. Определено не знаеше какво да направи, ако това се случи. Не беше наясно как да приобщи Дейзи, колко дълго иска да остане, колко да значи за него. Нито едно от чувствата му към нея не му беше познато.
Но едно знаеше — че няма да я забрави лесно, ако изобщо я забрави.
Установи, че му се иска да може да поговори с Джордж, но знаеше, че никой няма да реши всичко това вместо него. Откъде да започне?
ЗАПОЧНИ С ТОВА, КОЕТО ИСКАШ. АКО ЗНАЕШ ТОВА, ВСИЧКО ОСТАНАЛО САМО ЩЕ СИ ДОЙДЕ НА МЯСТОТО.
Реши да провери как са животните, преди да влезе вътре. Беше успокояващо да е край мулетата.
На следващата сутрин Тайлър носеше гореща вода да разтопи леда, образувал се в коритата на добитъка, когато съзря Уили Мозел да се препъва по билото. През нощта температурата бе паднала под нулата и всичко бе замръзнало. Бяха се натрупали още шест инча от суграшица и сняг. Денят беше мрачен и хапещо студен.
Тайлър възнамеряваше да отпрати свадливия стар златотърсач по пътя му още в мига, в който се отправеше към хижата, но когато Уили докуцука в двора, Тайлър разбра, че нещо не е наред. Уили изглеждаше премръзнал до смърт.
— Какво се е случило с теб? — попита Тайлър.
— Проклети крадливи копелета! — успя да каже Уили, преди да се облегне изтощено на стената на обора.
— За какво говориш? — попита Тайлър. Той хвана Уили под ръка и тръгнаха към хижата.
— Вчера в моята колиба дойдоха трима мъже. Искаха да знаят всичко за златотърсачите из тези планини.
Тайлър застина на едно място:
— Защо?
— Не казаха. — Уили видимо гореше от нетърпение да влезе в хижата, но Тайлър не помръдваше.
— Какво казаха?
— Просто искаха да знаят кой живее в колибите и къде са те. Питаха за възрастта. Изглеждаше ми дяволски глупав въпрос. Освен теб няма други под петдесетте.
— Вярно — каза Тайлър почти на себе си.
— Изглежда, си мислеха, че има двама млади глупаци тук, горе. Не можах да ги накарам да разберат, че един златотърсач не иска никой друг да се върти наоколо, особено ако има някой участък, който си заслужава. Никога не знаеш кога някой съдружник може да те фрасне по главата и да зареже тялото ти в някоя клисура.
— Какво правиш тук?
— Вързаха ме с въжета и ме оставиха в обора — каза Уили още повече ядосан, че Тайлър не проявява гостоприемство. — Все още щях да съм там, ако магарето ми не беше прегризало въжетата. Глупаците не знаеха, че туй лудо магаре ще изяде всичко, дето направено от сурова кожа.
— И дойде тук през бурята снощи?
— Нямаше как да дойда по друг начин — каза Уили. — Сега престани да ме караш да говоря и ми помогни да вляза. Може да опитам някоя от ония вкусни манджи, дето ги приготвяш.
— Не искам да казваш нищо за онези тримата, когато влезеш вътре — каза Тайлър.
— Защо?
— Брат ми е там.
Челото на Уили се проясни:
— Значи сте двама млади мъже. Защо ще ви преследват?
— Ще видиш след малко.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Какво му се е случило? — попита Зак в мига, в който Уили прекрачи прага на хижата.
— Бурята го е застигнала снощи.
— Защо излезе от колибата си?
— Опитвал се да се върне от Албакерк — намеси се Тайлър със собствената си лъжа, преди Уили да успее да проговори.
— Трябваше да останеш в града — каза Зак, изучавайки Уили с неодобрение. — Изглеждаш така, сякаш си прекарал нощта в пряспа сняг.
— Никога не съм обичал Албакерк — каза Уили, като се отпусна на един стол. — Има твърде много негодници, готови да ти отмъкнат всичко, което имаш.
Тайлър взе малко от задушеното, което държеше на задната част на печката, сипа го в една метална чиния и я подаде на Уили. Старият златотърсач се зарови в нея така, сякаш не беше ял от дни.
— Ей, по-полека — рече Зак. — Тайлър не можа да намери друг елен.
— Няма и да намери, докато не се оправи времето — каза Уили с пълна уста. — Могат да стоят заврени някъде по-дълго от тебе или мене.
Уили яде известно време мълчаливо. Тайлър отвори печката и разбута с ръжена въглищата, за да се разгорят, но Уили изпи кафето, без да го изчака да се сгорещи.
Преглътна последната хапка и дълбоките бръчки по лицето му се повдигнаха със задоволство:
— Мисля, че ще оживея вече — каза той.