— Нямаш вид на оживял — забеляза Зак.
— Ще изглеждам доста по-добре, след като поспя.
— Уили стана и се отправи към онази част на хижата, оградена със завесата от одеяла и чаршафи.
— Не можеш да влезеш там! — каза Тайлър.
— Защо? — попита Уили.
— Защото аз съм тук — обяви Дейзи.
Преди Уили да поиска обяснение, тя пристъпи иззад завесата. Уили погледна от нея към Тайлър и обратно.
— Двама млади мъже — измърмори той, като внезапно се досети. — Значи ето защо…
— Защо не можеш да влезеш зад завесата — довърши Тайлър вместо него. — Можеш да спиш на моето легло, ако искаш.
Уили се довлече обратно до стола си и се отпусна на него:
— Вече не ми се спи чак толкова, колкото си мислех.
— Това е Дейзи Сингълтън — каза Тайлър. — Намерихме я в снега преди няколко дни. Главата й е наранена. Дейзи, този изяден от бълхите, прегърбен старик се нарича Уили Мозел. Твърди, че е златотърсач, но си мисля, че само търси чужд участък, на който да прескочи.
Дейзи хвърли въпросителен поглед към Тайлър, но лицето му беше безизразно. Погледна към Зак, но и неговата физиономия не подсказа нищо. Беше ясно, че не смятат да посветят Уили в истинското състояние на нещата. Тя се чудеше защо.
— Какво правехте толкова далеч от дома си? — попита Уили.
— Баща й умираше, а тя се опитваше да намери декар.
Дейзи се чудеше на таланта на Тайлър да измисля истории толкова бързо.
— Какво се случи?
— Той почина, така че го погребахме и я доведохме тук, докато се оправи.
Уили изглеждаше песимистично настроен:
— Е, ще трябва да я заведете някъде.
— Отивам при семейство Кокрейн в Албакерк веднага щом снегът се разтопи — обяви Дейзи. — Адора Кокрейн е най-добрата ми приятелка.
— Може и така да е, но те са в Санта Фе — каза й Уили. — Няма да се върнат, докато не се стопи снегът.
— Откъде знаеш? — попита Зак.
— Както каза Тайлър, бях в града, преди да ме застигне бурята — каза Уили, като се придържаше към историята на Тайлър.
Дейзи се надяваше, че изненадата й не пролича. През цялото време разчиташе на това, че ще може да отиде при Кокрейнови. За нея беше удар да разбере, че такава възможност не съществува. Ще трябва да остане тук още няколко дни.
Но това не беше най-лошото. Дейзи осъзна, че тази новина не я разстрои чак толкова, защото всъщност не искаше да си тръгва. Това беше повече, отколкото можеше да разбере.
ЗАЩОТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ В ЖИВОТА ТИ НЯКОЙ СЕ ГРИЖИ ЗА ТЕБ, А НЕ ОБРАТНОТО.
Баща й винаги беше в центъра на тяхното домакинство. А сега тя беше фокусът, в който се събираше всеки ден на Тайлър. Той можеше да прекарва часове, суетейки се около мулетата, в четене на книги, или да се бави по-дълго от необходимото с готвенето, но почти всичко, което правеше, беше свързано с нейното удобство и благополучие.
Ала имаше и нещо повече от това. Понякога можеше да го почувства. Можеше да го види в очите му, когато го хванеше неподготвен. Той я харесваше. Не би си признал; не би направил нищо, което да го издаде, но тя можеше да каже, че той я харесва. Тя намираше това толкова трудно за вярване, колкото и разбирателството, което възникна между Тайлър и Зак в момента, в който Уили Мозел влезе в хижата. Те не бяха казали и дума; То просто си беше там.
Това беше една връзка, която трябваше да я предпази.
Изживяването беше толкова ново, толкова неочаквано, че тя в началото бе склонна да се съмнява в преценката си. Но й трябваше само миг, за да осъзнае, че е права. Точно тогава Дейзи реши, че й е все едно колко ще се задържи снегът.
— Предполагам, това означава, че ще трябва отново да отида на лов — каза Тайлър. — Месото ни е на привършване. Можеш да дойдеш с мен, Уили.
— Аз! — възкликна Уили. — Не мога да обикалям в тоя сняг. Изтощен съм.
— Ще те оставя да си починеш час-два — каза Тайлър. — Дотогава трябва да се възстановиш.
Уили изглеждаше така, сякаш се канеше да спори, но промени решението си, след като видя изражението на лицето на Тайлър.
— По-добре да поспя колкото мога — каза той, като стана и закуцука към одъра. — Може би е добре да дойда с теб. Сам няма да намериш и заек.
Тоби гледаше злобните очи на магарето на Уили:
— Накъде мислиш е тръгнал старият глупак? — попита той Франк.
— Откъде, по дяволите, да зная! — изръмжа Франк. — Не мога да намеря и една следа в тоя проклет сняг.
Те бяха излезли и очакваха старият златотърсач да бъде готов да приказва след страшно студената нощ, прекарана с магарето в бараката. Франк беше изумен, като откри, че го няма.
— Не трябваше да го връзваме — каза Ед. — Затуй е неспокоен.
— Млъквай! — изръмжа Франк. Той огледа около бараката и по двете пътеки от колибата, но снегът беше покрил всички следи от бягството на стария златотърсач.