— Мислиш ли, че знае къде е момичето? — попита Тоби.
— Не зная — отговори Франк. — Тия дърти чешити стоят колкото се може по-далеч един от друг. Може да има дузина женски, които живеят тук, и никой от тях да не ги знае.
— Аз мисля, че знае — каза Тоби.
— По-вероятно знае мъжете — каза Франк. — И ако той ги знае, значи и други ги знаят.
— Какво ще правиш? — попита Ед.
— Ще оседлаем конете и ще тръгнем от колиба на колиба, докато не намерим всеки от тях — каза Франк. — Трябва да са някъде тук. С нейната рана и целия този сняг не могат да отидат никъде. Ще ги намерим.
Франк едва се владееше. Инстинктът му казваше да зареже всичко и да бяга. Планът беше обречен. Твърде много хора знаеха. Но колкото повече отлагаше да хване момичето, толкова повече възможности щяха да открият другите.
Възнамеряваше да убие старото копеле за това, че се бе измъкнал през нощта. Никой нямаше да тъгува по него. Вероятно в течение на няколко месеца никой нямаше да разбере, че е умрял.
Имаше намерение да убие и двамата мъже, и момичето. Никой не можеше да прави на глупак Франк Сторак.
— И двамата ще стоите вътре — каза Тайлър на Зак и Дейзи, докато те с Уили се приготвяха за лов. — Никой от двама ви не е съвсем добре, а навън е по-студено, отколкото изглежда.
— Омръзна ми да седя в тая хижа — каза Дейзи.
— И на мен — съгласи се Зак.
— Твърде скоро ще имате възможност да излезете — рече Тайлър.
Веднага щом дърветата скриха хижата от погледа им, Уили се спря и се обърна към Тайлър:
— А сега ми кажи какво става тук или повече и крачка няма да направя.
— Онези мъже търсят Дейзи. Убиха баща й и два пъти се опитаха да убият нея.
Уили изсвири през зъби:
— Мислиш, че са дошли тук да я търсят?
— Че каква друга причина ще имат, за да обикалят и питат за двама млади златотърсачи?
— Не се ли боиш да я оставиш сама?
— Няма да ни намерят днес. Вятърът е затрупал следите ти. Освен това предупредих Зак да не допуска никого близо до хижата.
— Тоя безполезен женчо! — присмя се Уили. — Че той сигурно ще се скрие зад нея.
Тайлър се изсмя:
— Зак може и да не изглежда кой знае как, но е най-хладнокръвният човек, който някога си срещал. И може да откъсне с куршум бодлите на кактус.
— Не можеш да говориш за това наконтено хлапе в хижата ти.
— Същият — увери го Тайлър. — Сега спри да се тревожиш за Дейзи и ми кажи къде се крият елените. Скоро ще останем без месо.
Но Тайлър не беше толкова жизнерадостен, колкото се опитваше да изглежда. Ако не беше необходимо да търси храна, нямаше да остави Дейзи. Убийците бяха показали по-голяма бързина, упоритост и интелигентност, отколкото бе очаквал. Все още вярваше, че зад тях стои някой друг — с проницателен, нечестен, жесток ум. Това наистина го плашеше. Може и да се окажеше не чак толкова лесно да защитава Дейзи, колкото си мислеше в началото.
А той знаеше, че трябва да я защитава. Тя можеше да се смята за практична, но нямаше представа как да оцелее по тези места от някой човек от Изтока.
— Казах, че съм изненадан, че не си се запасил с резервна храна — повтори Уили, когато Тайлър не му отговори. — Не е в стила ти да оставаш без припаси.
— Не очаквах Зак — каза Тайлър, като пренасочи вниманието си. — Той яде за двама.
— Ами момичето?
— И нея не очаквах.
— Можеше да я оставиш на някой фермер.
— Не можех, особено след като не знаех кой се опитва да я убие, нали?
— Тъй си и помислих.
— Изобщо не си помислял подобно нещо — каза Тайлър. — Помисли си, че съм я довел тук, горе, от плътски подбуди.
— Не зная какво искаш да кажеш с туй „плътски“, не си напрягам мозъка да ги чета всичките тез книги като теб, но ако значи това, което си мисля — не, не съм си го помислял. Не мисля, че струваш и пукнат петак като златотърсач, но си достатъчно добър джентълмен, щом рискуваш да те убият заради жена. — Уили поспря, когато попаднаха на някакви следи. — Виждам, че наоколо се навърта котка.
— Хвърлила е око на мулетата ми.
— При първа възможност бих я застрелял. Иначе рано или късно ще ги пипне. Тия котки са решителни същества.
Докато Уили изучаваше следите на пумата, мислите на Тайлър се насочиха отново към Дейзи. Той не гореше от желание снегът да се стопи точно сега. Имаше нужда да разбере какво у тази жена го привлича. Само плътско желание ли беше? Не можеше да бъде сигурен. Не му трябваше много, за да се възпламени тялото му. Само да докосва Дейзи, беше достатъчно. През по-голямата част от нощта беше лежал буден, спомняйки си усещането от допира с нея — топлината и мекотата на тялото й, притиснато в неговото, твърдостта в слабините му, която превръщаше всяка стъпка на мулето в мъчение за него.